— Моля ви — проплаках. — Вземете всичко. Няма да кажа нито дума. Заклевам се.
Нападателят клекна над мен, бутна ръката ми и устните му се изкривиха в зловеща усмивка.
— Не ми трябват парите ти — процеди през зъби и метна чантата в тревата. Зад очилата, очите му сякаш сменяха цвета си.
Гледах вцепенена, опитвайки се да дишам през свитото си гърло. Не можех да възприема случващото се. Ако не искаше пари, какво искаше тогава? Самата мисъл ме изпълни с неистова паника. В главата ми нахлуха ужасяващи сцени на насилие. Имах чувството, че ще всеки момент ще загубя съзнание. Почти в несвяст усетих, че тялото ми се вдига от земята и полетява към тротоара отсреща. Миг по-късно главата ми се удари с трясък в бордюра. Изтръпнах цялата. Исках да извикам, трябваше да викам, писъкът се надигна в гърлото ми, понечих да отворя уста…
— Да не си посмяла да гъкнеш! — просъска той със смразяващ глас.
Мускулите на краката ми сякаш сами се стегнаха. Обърнах се по корем, свих колене, бях готова да избягам. Можех да успея. Той не би го очаквал. Щях да успея. Сега!
С нечовешка бързина той се протегна, хвана двата ми крака и дръпна рязко. Лявата половина на лицето и ръката ми се стовариха със сила върху плочките и кожата ми задра в грапавия цимент. Причерня ми от болка. Окото ми започна да се подува за секунди, по ръката ми се стече топла кръв. Стомахът ми се обърна, щях да повърна. Опитах се да освободя краката си от хватката му, започнах да ритам като обезумяла. Той изръмжа гневно, но продължи да стиска здраво.
— Пусни ме! Моля те!
Не спирах да ритам. Лактите ми се деряха в асфалта, усилвайки болката. Обзе ме ярост, която бързо надделя над страха и ме зареди с почти инстинктивна решимост. Блъсках, мятах се, ритах, бутах, но сякаш нищо не беше в състояние да го помръдне дори на сантиметър.
— Махни се от мен! — изкрещях вече с цяло гърло и продължих да викам с прегракнал глас.
Той скочи с такава бързина, че лицето му сякаш се разми като ръката на Ди. Миг по-късно вече беше върху мен. Здраво притисна с ръка устата ми. Тежестта му ме смаза. Не можех да повярвам, че това е същият онзи дребен и беззащитен човечец, който ми поиска помощ. Не можех да дишам, не можех да помръдна, тялото ми стенеше под неговото, но по-страшна от всичко бе мисълта за онова, което ме очакваше.
Молех се някой да е чул виковете ми. Това бе единствената ми надежда. Той наведе глава и все да души косата ми. Втресе ме от отвращение.
— Прав бях. Носиш дирята им — просъска. После отдръпна ръката си от устата ми и ме сграбчи за раменете. — Къде са?
— Н-н-не знам за какво говориш — простенах.
— Как ще знаеш! — каза той с погнуса. — Ти не си нищо повече от безмозъчен ходещ бозайник. Безполезен паразит.
Затворих очи. Не исках да го гледам. Не исках да го слушам. Не исках да виждам лицето му. Исках да си отида у дома…
— Погледни ме! — нареди той, а когато не се подчиних, ме разтресе отново.
Главата ми изкънтя в плочките. Поредният пристъп на болка ме стресна и единственото ми здраво око се отвори от само себе си. Той ме хвана за брадичката с ледената си ръка. Погледът ми пробяга по лицето му и се спря на очите му. Бяха огромни и празни. Никога не бях виждала подобно нещо.
И в тези очи съзрях нещо ужасяващо. По-страшно от побоя, по-страшно от това да те измъчват и изнасилят. Видях смъртта — собствената си смърт, без капчица милост.
— Кажи ми къде са — процеди той през зъби, отсичайки всяка дума.
Гласът му прозвуча някак приглушено, сякаш беше под вода. Или може би аз потъвах.
— Добре тогава — просъска той. — Нека те поощря малко.
Миг по-късно обхвана с ръце гърлото ми и започна да стиска. Последната глътка въздух, която бях поела, не успя да стигне до дробовете ми. Невъобразима паника се вкопчи в гърдите ми, докато се опитвах да отслабя желязната му хватка, ритайки отчаяно с крака в напразен порив да се освободя. Пръстите му се впиваха в крехката ми шия.
— Ще ми кажеш ли? — изръмжа той и стисна още по-силно. — А сега?
Не знаех какво иска да му кажа. Китката ми вече не пулсираше, раздраната плът по ръцете и лицето ми вече не пареше както преди. Болката отстъпваше пред предсмъртната агония. До дробовете ми не стигаше нито капчица въздух. Сърцето се блъскаше в гърдите ми, зажадняло за кислород. Главата ми щеше да се пръсне от напрежение. Вече почти не чувствах краката си. Пред погледа ми заиграха искри.