— Блесна някаква… светлина.
— Ами нали все казват, че има светлина в края на тунела.
Изтръпнах при мисълта, че за малко не умрях тази вечер.
Деймън клекна до мен.
— Извинявай, това беше тъпо. Боли ли те някъде?
— Гърлото… ме боли — отвърнах, докосвайки леко шията си. — И китката. Мисля… че е счупена.
Вдигнах внимателно ръката си и огледах нараненото място. Беше подуто и вече придобиваше интересен синкаволилав цвят.
— Наистина видях светлина… ярка… като светкавица.
Той също огледа китката ми.
— Може да е изкълчена или счупена. Това ли е всичко?
— Малко ли ти се вижда? Онзи човек… се опита да ме убие.
Деймън присви очи.
— Знам. Питах дали ти е счупил нещо по-съществено. — Той замълча за миг и се замисли. — Като например черепа ти.
— Не… мисля, че не.
— Пак добре — каза той и се изправи, хвърляйки поглед наоколо. — Какво изобщо правеше тук?
— Бях… до библиотеката — отвърнах и стиснах зъби, докато премине болката в гърлото ми. — Не беше… толкова… късно. Все пак… не сме… в някой голям град… с висока… престъпност. Помоли ме… да му помогна… спукал гума.
Деймън облещи невярващи очи.
— Някакъв непознат те спира на тъмен паркинг да ти иска помощ и ти се втурваш да му помагаш? По-голяма глупост отдавна не съм чувал. — Той скръсти ръце и ме погледна отвисоко. — Ти въобще мислиш ли, като вършиш нещо? Не са ли те учили да не взимаш бонбони от непознати и да не влизаш във фургони с табелка „Подаряваме котенца“?
Онемях.
Той започна да крачи нервно напред-назад.
— Ами ако не бях дошъл? Даваш ли си сметка какво можеше да стане?
Реших да пропусна последните му излияния.
— Ти впрочем… как се оказа тук?
Болката в гърлото най-после бе започнала да ме отпуска. Все още ме прерязваше от време на време, но поне не на всяка дума.
Деймън спря да крачи и прокара длан по гърдите си, малко над сърцето.
— Просто случайно.
— Все си мислех, че всички вие сте мили, любезни и очарователни, но явно съм се лъгала.
— Кои ние? — озадачи се той.
— Ами рицарите на бял кон, които спасявате изпаднали в беда девици.
Сигурно сериозно си бях ударила главата. Какви ги приказвах?
— Не съм ти никакъв рицар.
— Щом казваш… — прошепнах.
Надигнах се бавно, за да седна, и внимателно свих крака, за да подпра глава на коленете си. Всичко ме болеше, но определено се чувствах по-добре. Само при мисълта за ужаса, който преживях, ме побиваха тръпки.
— Какво стана с нападателя? — попитах.
— Избяга. Сигурно вече е извън окръга — увери ме Деймън. — Кити?
Вдигнах глава. Гледано отдолу, едрото му тяло изглеждаше огромно. Зелените му очи се взираха изпитателно в мен. Смутих се. Не знаех какво да кажа. Не ми харесваше как тялото му засенчва луната и понечих да стана.
— Мисля, че не бива да ставаш — каза той и отново клекна. — Линейката и полицията ще дойдат всеки момент. Не ми се иска да те заварят припаднала.
— Няма… да припадна — отвърнах.
В далечината действително се дочуха сирени.
— Щото ако припаднеш, ще ми се наложи да те хвана, а не съм сигурен, че искам — каза той и взе да разглежда кокалчетата на ръцете си. — Онзи… каза ли ти нещо?
Гърлото ми беше пресъхнало. Много ми се искаше да преглътна, но болката бе непоносима.
— Каза… че имам някаква диря. И… непрекъснато ме питаше… къде са. Не знам защо.
Той извърна глава и пое рязко въздух.
— Сигурно е бил някакъв откачен.
— Да, но… кого търсеше?
Деймън отново се обърна към мен и ме изгледа с укор.
— Някоя глупачка като теб да му помогне да си смени гумата!
Стиснах гневно устни.
— Голям си кретен! Не знам… дали ти го е казвал… някой.
Той се ухили, искрено развеселен.
— О, котенце, всеки божи ден, откакто се помня.
Погледнах го изумена.
— Просто не знам какво да кажа…
— Ами вече ми благодари, мисля, че не е нужно да казваш каквото и да било друго на тоя етап — отвърна той и се изправи с изумително плавни движения. — Само, моля те, недей да ставаш. Нищо друго не искам от теб. Стой кротко и се опитай да не създаваш повече проблеми.
Понечих да свъся вежди, но беше твърде болезнено.