Моят недотам очарователен рицар стоеше над мен като на пост, с ръце прибрани по тялото, и беше готов отново да ме защити. Ами ако онзи се върнеше? Сигурно затова Деймън бе така напрегнат.
Раменете ми започнаха да треперят, скоро и зъбите ми затракаха. Той свали фланелката си и внимателно ми я сложи на главата, стараейки се дори милиметри от мекия плат да не докоснат насиненото ми лице. Топлината и ароматът му ме обгърнаха и за първи път тази вечер се почувствах сигурна. С Деймън. Просто да се чуди човек.
Тялото ми сякаш разбра, че няма нужда да се отбранява повече, и бавно започна да се килва на една страна. Имаше реална опасност да си насиня и другото око, защото определено чувствах, че ще изгубя съзнание за втори път през последните дни. За миг се запитах какъв е тоя мой късмет все да припадам в присъствието на Деймън и после се сринах на земята като хартиен чувал.
Десета глава
Не обичах болниците. Ненавиждах ги дори повече от кънтри музика. Миришеха ми на дезинфектанти и на смърт. Напомняха ми за татко и за краткото време, през което ракът бе сломил духа му, а химиотерапията — тялото му.
Тази болница не бе по-различна, но самото посещение в нея бе малко по-особено, защото включваше полицията, обезумялата ми майка и дръпнатия ми, тъмнокос спасител, който обикаляше из тясната стая, в която ме бяха набутали. Колкото и грубо и неблагодарно да бе, правех всичко възможно да го пренебрегна.
Мама, която бе на смяна в болницата, когато линейката ме докара с полицейски ескорт, час по час протягаше ръка да погали я ръката, я лицето ми — поне здравата му половина, сякаш за да се увери, че все още съм жива и дишам. Беше ми неприятно да го призная, но всичко това започваше да ме дразни. Изобщо бях едно кълбо от нерви.
Главата и гърбът ми ме боляха ужасно, но болката в китката и в ръката бе просто неописуема. След дълго опипване, почукване и половин дузина рентгенови снимки се оказа, че няма нищо счупено. Китката ми беше изкълчена, имах скъсано сухожилие на лявата ръка и няколко дълбоки разкъсни и охлузни рани.
На ръката ми вече имаше шина от дланта до лакътя. Получих и мъгляво обещание за болкоуспокояващи, което обаче до момента не беше изпълнено.
Полицаите бяха любезни и все пак безцеремонни. Зададоха ми всевъзможни въпроси. Знаех, че е важно да им кажа всичко, което можех да си спомня, но шокът бе започнал да избледнява, адреналинът отдавна бе спаднал и единственото, което исках, бе да си отида у дома.
Първоначалната им версия бе, че нападателят е искал да ме ограби, но когато им казах, че е отказал да вземе чантата ми, и им предадох думите му, решиха, че става дума за душевноболен или за наркоман, който още е бил под въздействието на дрога.
След като приключиха с мен, полицаите започнаха да разпитват Деймън. Държаха се така, сякаш го познават от доста време. Един дори го потупа по рамото и му се усмихна, все едно че бяха първи приятели. Много мило. Не успях да чуя какво им говори, защото мама реши да поеме щафетата и да ме разпита на свой ред. Исках всички да престанат и да ми се махнат от главата.
— Госпожице Шуорц?
Бях се замислила и се изненадах, че някой се обръща на фамилия към мен. Беше един от по-младите заместник-шерифи, който, незнайно защо, отново се бе появил до леглото ми. Не му помнех името, а бях твърде уморена дори да погледна какво пише на значката на гърдите му.
— Да?
— Мисля, че приключихме за тази вечер. Ако се сетите нещо друго, моля незабавно да ни се обадите.
Кимнах и веднага съжалих, че съм го направила. Цялата ми глава изтръпна от болка.
— Миличка, добре ли си? — попита разтревожено мама.
— Боли ме главата.
— Ще отида да намеря доктора, та да ти дадем най-после нещо за тия болки — каза тя и се усмихна нежно. — Съвсем скоро няма да чувстваш нищо.
Точно от това имах нужда.
Полицаят понечи да си тръгне, но се спря.
— Мисля, че няма за какво да се притеснявате. Ще…
Радиостанцията му изпука и прекъсна мисълта му на средата, каквато и да бе тя.
— До всички налични екипи — чу се гласът на диспечера. — Код 18 на Уел Спрингс Роуд. Жертва от женски пол, приблизителна възраст шестнайсет-седемнайсет години. Възможен летален изход на място. Повикан е медицински екип.
Стига бе! Нима беше възможно в същата нощ, в която бях нападната, да умре друго младо момиче в толкова малък град? Що за съвпадение? Погледнах към Деймън. Очите му бяха присвити. Явно и той бе чул.