— Господи! — възкликна полицаят и натисна копчето на предавателя. — Екип 414 напуска болницата и тръгва към мястото на произшествието.
Той се обърна и излезе, все още говорейки по радиостанцията.
Стаята се опразни, като се изключи Деймън, който се подпираше на стената до завесата и използва момента да ми хвърли въпросителен поглед. Прехапах долната си устна и се обърнах на другата страна, от което от едното ми слепоочие до другото отново се стрелна остра болка. Останах така, докато се върна мама, следвана от лекаря.
— Миличка, доктор Майкълс има добри новини.
— Както знаеш, нямаш нищо счупено, а по всичко личи, че и сътресение не си претърпяла. Щом те изпишем, ще можеш да си отидеш у дома и да си починеш — каза лекарят и прокара пръсти по леко прошарената си коса. После хвърли бърз поглед към Деймън и отново се обърна към мен. — Само че ако започне да ти се вие свят или имаш позиви за повръщане, проблеми със зрението или загуба на памет, веднага ще трябва да те приемем обратно.
— Разбира се — отвърнах, гледайки към хапчетата.
В този момент вече бях готова да се съглася на всичко.
След като докторът си тръгна, грабнах от ръцете на мама малката пластмасова чаша с вода и хапчетата и започнах да ги гълтам едно след друго. Въобще не ме интересуваше какви са.
От поредния пристъп на болка едва не заплаках. Посегнах да хвана ръката на мама, но ме прекъсна развълнуван глас, който се дочу от коридора.
Миг по-късно в стаята влетя Ди, пребледняла и ужасно притеснена.
— О, Кейти! Добре ли си?
— Да, само малко поочукана — отвърнах с плаха усмивка и вдигнах ръката с шината.
— Не мога да повярвам, че ти се е случило такова нещо! — проплака тя и се обърна към брат си. — Как можа да се случи това? Нали ти…
— Ди! — прекъсна я строго Деймън.
Тя обърна гръб на брат си и приседна в края на леглото ми.
— Толкова съжалявам.
— Недей. Ти с нищо не си виновна.
Тя кимна, но в погледа й се четеше чувство за вина.
По високоговорителите извикаха името на мама. Тя се притесни, извини се смутено и обеща да се върне след минута.
— Дълго ли ще те държат тук? — попита Ди.
— Едва ли — отвърнах. — Като се върне майка ми, ще си тръгнем.
Тя кимна.
— Кити… видя ли мъжа, който те нападна?
— Да, говореше ми някакви напълно откачени неща — казах и бавно затворих очи. Стори ми се, че мина доста време, преди да ги отворя отново. — Питаше ме къде са. Така и не разбрах кои. — Наместих се на твърдото легло. Синините вече не ме боляха толкова. — Много странна работа.
Ди пребледня.
— Надявам се да се прибереш скоро. Ненавиждам болниците.
— И аз.
— Миришат отвратително — каза тя и сбърчи нос.
— И аз това казвам на мама, но тя твърди, че си въобразявам.
— Не, не си въобразяваш — поклати глава Ди. — Имат една такава особена миризма… на болест, на мухъл.
От лекарствата беше започнало да ме унася. Опитах се да фокусирам замъгленото си зрение и погледът ми попадна върху Деймън. Той стоеше със затворени очи, облегнат на стената, но знаех, че внимателно следи разговора. Ди предложи да ме заведат у дома, ако мама не може да си тръгне от работа. Близнаците не спираха да ме удивляват. Изобщо не се връзваха с обстановката, за разлика от мен. Аз спокойно можех да се слея с белите стени и бледозелените пердета, бях толкова обикновена, колкото балатума на пода, но те двамата направо озаряваха стаята със съвършената си красота и изумителното си обаяние.
Боже, лекарствата наистина бяха почнали да действат. Избиваше ме на поезия. Явно се бях надрусала.
Ди се премести и препречи погледа ми към Деймън. Моментално ме обзе паника и макар и с огромно усилие, се надигнах, така че да го виждам отново. Пулсът ми се успокои в мига, в който съзрях неподвижната му фигура. Не можеше да ме заблуди. Даваше вид, че е спокоен, облегнат небрежно на стената със затворени очи, но скулите му играеха и знаех, че е като навита пружина, готов да скочи всеки момент.
— Доста добре се справяш с целия този ужас — усмихна се Ди. — Аз сигурно щях да съм откачила и да си блъскам главата в някой ъгъл.
— Ще откача и аз — отвърнах. — Въпрос на време.
След малко майка ми най-после се върна. На красивото й лице бе изписана тревога.