— Миличка, извинявай, че те зарязах така — каза тя припряно. — Станала е сериозна злополука и карат много ранени. Може да се наложи да останеш малко по-дълго. Не мога да си тръгна, преди да сме ги приели. Трябва да съм на линия поне докато се реши дали ще прехвърлим някои от тях към по-голяма болница. Няколко сестри са в почивка и може да не ни стигне персоналът да се справим.
Не можах да повярвам на ушите си. Усетих как ме обзема гняв. Майната им на всички. Едва не умрях тази вечер. Исках мама.
— Госпожо Шуорц, ние можем да я заведем у дома — каза Ди. — Сигурна съм, че иска да се прибере. На нейно място и аз бих искала. Никакъв проблем няма да е за нас да я закараме.
Погледнах умолително мама. Не можеше ли тя да ме заведе?
— Благодаря ти, Ди, но ще се чувствам по-спокойна, ако остане тук с мен. Страх ме е да не е получила сътресение, пък и… не знам, притеснявам се да не й се случи нещо.
— Няма да допуснем да й се случи нещо — каза уверено Ди. — Ще я закараме право вкъщи и ще останем с нея, докато се върнете. Обещавам.
Виждах, че мама се разкъсва между желанието да бъде с мен и отговорността към служебните й задължения. Чувствах се ужасно, че я поставям пред такъв избор. Нямах никакво съмнение колко се притеснява за мен. Погледът ми се стрелна към Деймън и гневът ми съвсем се разсея.
— Няма проблем, мамо — казах с уморена усмивка. — Чувствам се доста по-добре. Сигурна съм, че нищо друго ми няма. Не ми се стои повече тук.
Мама въздъхна и закърши ръце.
— Не мога да повярвам. Точно тази нощ ли трябваше да стане тая злополука.
По уредбата отново я повикаха.
— Дявол да го вземе! — изруга тя, което изобщо не беше обичайно за нея.
Ди веднага скочи.
— Нека да помогнем, госпожо Шуорц.
Мама погледна към мен, после към вратата и каза:
— Добре, но ако забележите нещо необичайно, каквото и да е, ако главоболието й се усили, веднага ми се обадете. Не! Обадете се на „Бърза помощ“.
— Не се тревожи, ще се оправим — успокоих я.
Тя се наведе и ме целуна бързо по бузата.
— Почини си хубаво, миличка. Обичам те!
Миг по-късно вече тичаше по коридора.
Ди ми се усмихна доволно.
— Благодаря ти — казах, — но не е нужно да оставате с мен.
— Напротив, нужно е и изобщо нямам намерение да спорим по този въпрос — отвърна тя и тръгна към вратата. — Отивам да видя какво трябва да направим, за да те изведем колкото е възможно по-бързо от това място.
Преди да се усетя, вече я нямаше, но Деймън бе дошъл по-близо до леглото ми. Стоеше и ме гледаше хладнокръвно. Затворих очи.
— Ако смяташ пак да почнеш да се заяждаш с мен, по-добре недей. Изобщо не ми е до иглички.
— Искаш да кажеш „игрички“.
— Както и да е — казах и отново отворих очи.
Той вече се взираше с мен, сякаш щеше да ме изследва.
— Добре ли си наистина?
— Супер! — отвърнах и се прозях шумно. — Сестра ти се държи особено, все едно че има вина за случилото се.
— Не обича да гледа как някой страда — каза той тихо. — А около нас все има пострадали.
Сърцето ми се сви. Въпреки непроницаемото му изражение думите му издаваха дълбока болка.
— Какво искаш да кажеш?
Той не отговори. В този момент в стаята отново влетя Ди, ухилена до уши.
— Можем да тръгваме, с епикриза и с всичко, както си му е редът.
— Хайде, да те водим вкъщи — каза Деймън и за моя огромна изненада дойде до леглото ми да ми помогне да стана.
Направих няколко крачки и спрях.
— Олеле, всичко ми се върти.
Ди ме погледна със съчувствие.
— Сигурно хапчетата са почнали да действат.
— Да не би да… завалям вече? — попитах.
— Не, бе — засмя се Ди.
Имах чувството, че всеки момент ще се срина. Толкова бях изтощена. Преди да се усетя, тялото ми бе вдигнато във въздуха, подпряно върху стегнатите гърди на Деймън и положено внимателно в един инвалиден стол.
— Такива са правилата — уточни той и започна да ме вози към изхода, спирайки се само колкото да подпиша някакви формуляри.
На паркинга отново ме вдигна на ръце и ме настани на задната седалка на колата на Ди, внимавайки да не размести шината.
— Мога да вървя, ако не знаеш.
— Знам — отвърна той и мина от другата страна на колата да седне до мен.
Опитвах се да стоя в своята половина и да държа главата си изправена, защото се съмнявах, че ще му е приятно да се излегна върху него, но щом се настани до мен, главата ми просто сама падна на гърдите му. Той се скова за миг, а после преметна ръка през рамото ми. Топлината на тялото му бързо проникна чак до костите ми. Вече не виждах нищо нередно в това да се сгуша в него. Напротив, чувствах се съвсем на мястото си. Чувствах се сигурна.