Допрях здравата половина на лицето си до мекия плат на фланелката му и ми се стори, че ме прегърна по-силно, но може да е било от хапчетата. Когато колата тръгна, вече се унасях. Мислите ми се прескачаха несвързани една през друга без каквато и да било последователност.
Не бях сигурна дали съм будна, или сънувам, когато чух гласа на Ди, приглушен и някак далечен.
— Казах й да не ходи сама.
— Знам. — Последва пауза. — Не се притеснявай. Този път няма да позволя да се случи нещо. Кълна се.
Последва тишина, а след нея пак приглушен шепот.
— Направил си нещо, нали? — попита тя. — Сега е по-силна.
— Наложи се. — Деймън леко се намести и отмахна кичур коса от лицето ми. — Просто нямаше начин, да му се не види.
Отново настъпи дълго мълчание. Опитвах се да остана будна, но стресът от всичко преживяно си казваше своето и накрая се предадох на топлината на Деймън и на блажената тишина.
Когато отново отворих очи, дневната светлина си пробиваше път през плътните завеси в хола, улавяйки дребните прашинки, които се рееха лениво над кротко склонената глава на Ди. Тя беше свита във фотьойла на метър и нещо от мен и спеше дълбоко с леко разтворени устни. Нежните й длани бяха сгънати прилежно под брадичката й. Приличаше повече на порцеланова кукла, отколкото на жив човек.
Усмихнах се и тръпката, която премина през лицето ми, моментално ме върна в реалността. Сладкото опиянение на съня се изпари в миг и страхът от миналата нощ ме обля като ледена струя. Лежах неподвижна известно време, дишайки дълбоко в опит да се успокоя и да укротя прилива на емоции, който бушуваше в мен. Бях жива — благодарение на Деймън, който, както се оказа, бе и моята възглавница.
Главата ми беше в скута му. Едната му ръка лежеше върху извивката на бедрото ми. Сърцето ми заби по-силно. Как е могъл да седи в това положение цяла нощ!
— Добре ли си, котенце? — опита той и помръдна едва забележимо.
— Деймън? — прошепнах, все още напълно объркана. — Аз… извинявай. Не предполагах, че съм спала върху теб.
— Няма проблем — отвърна той и ми помогна да седна.
Главата ми се замая за миг.
— Добре ли си? — попита той отново.
— Да. Ти цяла нощ ли си стоял така?
— Да — каза той и с това въпросът приключи.
Ако не се лъжа, Ди бе изявила желание да прекара нощта до мен, не той. Да се събудя с глава в скута му, бе последното, което очаквах.
— Спомняш ли си нещо от снощи? — попита той тихо.
Изтръпнах дори само при мисълта за преживяното. Кимнах, предчувствайки, че ще ме заболи, но за моя изненада болката се оказа по-слаба, отколкото предполагах.
— Някой се опита да те ограби — каза той.
Не, не беше така. Смътно помнех как един мъж грабна чантичката ми, после как паднах на земята, но бях убедена, че не ме беше нападнал за пари.
— Не искаше да ме ограби.
— Кити…
— Не, сигурна съм. — Опитах се да стана, но той отново ме обгърна през рамото като усмирителна риза, от която не можех да се измъкна. — Не искаше парите ми, Деймън. Искаше „тях“.
Деймън се напрегна.
— Това въобще не се връзва.
— Сериозно? Айде бе! — свъсих вежди и понечих да вдига шинираната си ръка. Шината ми се стори доста тежка. — Знам, че звучи абсурдно, но той непрекъснато ме питаше къде са и повтаряше, че имам някаква диря.
— Не е бил с всичкия си — каза Деймън почти шепнешком. — Ти си наясно с това, нали? Че става дума за луд човек и нищо от онова, което ти е казал, няма никакъв смисъл.
— Не знам. Не ми изглеждаше луд.
— Значи е бил нормален, да те пребие така! — вирна вежди той. — Интересно кого би сметнала за луд.
— Нямах това предвид.
— А какво тогава? — Той се премести, внимавайки да не ме нарани по някакъв начин, което доста ме изненада. — Защо търсиш под вола теле?
— Нищо не търся — отвърнах, поемайки дълбоко въздух, за да запазя хладнокръвие. — Не беше обикновен луд, Деймън.