— Това ли е въпросната?!
Погледнах с недоумение Ди.
— Не, не мога, Деймън. Може би вие с Ди нямате проблем с това, но аз имам. — Ашли отметна назад русата си коса. — Просто не мога! Нередно е.
— Аш… — въздъхна Деймън.
— Не — сви устни тя.
— Ашли! Та ти дори не я познаваш — възкликна Ди и се изправи. — Не ставай смешна.
Движението в ресторанта буквално спря. Всички погледи се впериха в нас.
От неудобство и гняв ме обля гореща вълна.
— Извинявам се, но не разбирам какво съм направила, за да заслужа такова отношение — казах, поглеждайки към Ашли.
Необичайно ярките й сини очи се вторачиха в мен.
— Дишаш. Малко ли е?
— Моля?! — възкликнах втрещена.
— Много добре ме чу — сопна се Ашли и се обърна към Деймън. — Затова ли всичко отива по дяволите? За това ли братята ми обикалят из страната…
— Стига! — прекъсна я Деймън, сграбчвайки я за ръката. — Малко по-надолу по улицата има „Макдоналдс“. Ела да ти купя едно детско меню. Може пък да те поразвесели.
— Какво става по дяволите? — попитах.
Едва се сдържах да не стана да я разпердушиня.
— Всичко! — просъска тя и очите й ме пронизаха като лазер.
— Мисля, че се позабавлявахме достатъчно — намеси се Деймън, обръщайки се към сестра си. — Ще се видим у дома.
Проследих ги с поглед до вратата, вбесена до немай-къде, но и дълбоко засегната.
Ди се стовари на мястото си.
— Господи. Кейти, толкова съжалявам! Тя е такава кучка.
Ръцете ми трепереха.
— Защо ми наговори тези неща? — попитах.
— Не знам. Сигурно ревнува. — Ди си играеше със сламката в шейна си и старателно избягваше погледа ми. — Ашли си пада по Деймън, винаги го е харесвала. Бяха гаджета по едно време.
Мозъкът ми за секунда се спря на думата „бяха“.
— Разбрала е, че ти се е притекъл на помощ онази вечер. Нормално е да се ядоса.
— Ти добре ли си? — възкликнах удивена. — Задето ме е спасил от сигурна смърт? — В яда си ударих шината в масата и сама се стреснах. — То пък да имаше за какво да ревнува. Деймън ме ненавижда.
— Не те ненавижда — отвърна тихо Ди. — Честно казано, мисля, че му се иска да те намрази, но не може и затова се държи така.
Това ми изглеждаше пълен абсурд.
— Защо ще иска да ме намрази? Аз винаги съм била толкова добронамерена. Той е този, който непрекъснато се заяжда с мен.
Ди вдигна глава да ме погледне. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Кейти, много съжалявам. Семейството ми е доста шантаво. Този град също. И Ашли е особена. Познаваме се отдавна, приятелски семейства сме. Имаме много общо помежду си.
Гледах я и не можех да проумея какво общо може да има с тая отвратителна кучка.
— Те са тризнаци — каза Ди, вперила отнесен поглед в чинията си. — Ашли има двама братя — Адам и Андрю.
— Какво?! — втрещих се. — Искаш да кажеш, че освен вас двамата с Деймън има още три близнака в тоя град?
Тя кимна притеснено.
— При население — колко? Петстотин души?
— Знам, че е странно — каза Ди и вдигна поглед. — Но това е положението. Ние затова сме толкова близки с тях. Хората в малките градове не приемат лесно странностите. Впрочем аз излизам с брат й Адам.
— Имаш гадже?! — зяпнах от почуда. — Никога не си го споменавала!
Тя сви рамене и извърна поглед.
— Ми не е ставало дума. Ние не се виждаме чак толкова често.
Онемях. Кое момиче не говори за гаджето си с приятелки? Ако имах, определено щях да говоря за него или поне да го спомена веднъж. Дори два пъти. Гледах Ди с нови очи, питайки се какво още премълчава. Облегнах се назад и погледът ми се зарея наоколо.
Изведнъж сякаш нещо се превключи в мен. Започнах да забелязвам разни неща, дреболии.
Червенокосата сервитьорка с молив в косата, която ме гледаше крадешком и попипваше лъскавия черен камък на верижката около шията си. Възрастният мъж, който седеше на бара, недокоснал храната си, и се взираше в нас, мърморейки под носа си, сякаш не беше с всичкия си. Жената в бизнес костюм, която ми се ухили пренебрежително, преди да се обърне отново към придружителя си, който пък погледна през рамо да види какво става и пребледня, щом ме съзря.
Моментално извърнах глава и вперих поглед в Ди. Тя не даваше вид да забелязва всичко това или може би съзнателно се опитваше да не го забелязва. Във въздуха се усещаше напрежение. Сякаш някой бе прокарал невидима черта, която, без да искам, грубо бях прекрачила. Усещах десетки погледи, вперени в мен, изпълнени с недоверие, омраза и още по-лошо.