Момчето се изкиска.
Без да откъсва поглед от мен, Деймън побутна чина си още по-напред.
— Няма да повярваш.
— Какво?
— Разгледах ти блога.
Мили боже! Как го е открил? Нима блогът ми вече се появява в гугъл?! Това беше жестоко, суперско, адски яко!
— Както виждам, не си престанал да ме следиш. Трябва ли да си осигуря ограничителна заповед?
— Само в сънищата ти, котенце — изсумтя той. — Но аз там вече сигурно играя главна роля, нали?
Забелих очи.
— Кошмари са, Деймън. Кошмари.
Той се усмихна и очите му проблеснаха. За малко да отвърна на усмивката му, но за щастие учителят започна да проверява за присъствие, слагайки край на… каквото и да се случваше помежду ни. Обърнах се напред и въздъхнах облекчено.
Деймън тихо се засмя.
Когато би звънецът за края на часа, моментално се изнизах от стаята, без дори да погледна какво прави Деймън. Математиката щеше да бъде още по-голямо предизвикателство, ако възнамеряваше да седи зад мен във всеки час.
В коридора Лиса и приятелката й ме настигнаха и започнаха да вървят редом с мен.
— Ти си нова тук — каза брюнетката.
Каква наблюдателност!
Лиса примигна отегчено с тъмните си очи.
— Не е ли очевидно, Кариса?
Кариса не обърна внимание на забележката и намести очилата с квадратни рамки на носа си, отмествайки се светкавично, за да не се сблъска с някакъв дивак, който търчеше като бесен из пренаселения коридор.
— Как така познаваш Деймън Блек толкова добре?
Фактът, че първите хора, които ме заговаряха в това училище, го правеха заради Деймън, изобщо не ме въодушеви.
— Нанесох се в къщата до тяхната в средата на юли.
— Ау, колко ти завиждам! — възкликна Лиса. — Петдесет процента от населението в тая гимназия би дало мило и драго да е на твое място.
С удоволствие бих го отстъпила.
— Между другото, аз съм Кариса, а това е Лиса, ако още не си разбрала. Живеем тук, откакто сме се родили.
Кариса ме погледна с очакване.
— Аз към Кейти Шуорц, от Флорида.
— Дошла си в Западна Вирджиния от Флорида? — втрещи се Лиса и ококори очи. — Да не би да си луда?
— Майка ми е — усмихнах се.
— Какво е станало с ръката ти? — попита Кариса, докато се изкачвахме по задръстените с народ стълби.
Не ми се искаше да обяснявам пред толкова много хора какво точно ми се е случило, но Лиса явно знаеше.
— Нападнали са я в града, забрави ли? — каза тя и побутна Кариса с лакът. — В същата нощ, в която умря Сара Бътлър.
— Оф, да бе — отвърна Кариса, свъсвайки вежди. — Ще правят възпоминание за нея утре преди баскетболния мач. Такава трагедия!
Не знаех какво да отговоря, затова просто кимнах.
Когато стигнахме на втория етаж, Лиса се усмихна като за довиждане. Явно пътищата ни се разделяха. Аз имах английски в една от класните стаи в края на коридора. Бях почти сигурна, че и Ди е избрала този предмет.
— Е, радвам се, че се запознахме — каза Лиса. — Тук рядко идват нови хора.
— Наистина — съгласи се Кариса. — Откакто дойдоха тризнаците преди три години, никой нов не сме имали.
— Имаш предвид Ашли и братята й? — попитах.
— И тримата Блек — отвърна Лиса. — Едните се появиха няколко дни след другите. Цялото училище направо полудя.
— Чакай малко. — Заковах се на място, предизвиквайки временно задръстване по коридора. — Защо тримата Блек? И как така всички са дошли по едно и също време?
— Така беше — каза Кариса и отново намести очилата си. — Лиса въобще не се шегува. Беше пълна лудница месеци наред. Но е някак разбираемо, нали?
Лиса спря пред вратата на една класна стая и ме погледна озадачена.
— О, ти не знаеше ли, че Блек бяха трима?
Поклатих глава напълно объркана.
— Не. Говорим за Деймън и Ди, нали?
Звънецът за началото на часа отекна в коридора и Лиса и Кариса хвърлиха притеснени погледи към класната стая, която вече се пълнеше. Осветли ме Лиса.
— Те също бяха трима. Ди и двама братя — Деймън и Доусън, които ужасно много си приличаха. Точно като братята Томсън. Беше невъзможно да ги различи човек.
Гледах ги втрещена и не можех да се помръдна от мястото си.
Кариса се усмихна тъжно.