— Кейти! — възкликна Ди.
Всички около масата впериха поглед в мен. Единият близнак дори се обърна на стола и щом ме видя, ококори небесносините си очи. Другият седна и скръсти ръце. Пренебрежението, което се изписа на лицето му, беше просто неописуемо.
— Сядай — каза Ди и посочи мястото срещу нея. — Тъкмо говорехме за…
— Чакай малко! — прекъсна я Ашли, нацупвайки начервените си устни. — Не ми казвай, че си я поканила да седне при нас!
Кръвта моментално се качи в главата ми. Онемях.
— Млъкни, Ашли — смъмри я близнакът, който се бе обърнал да ме види. — Недей да правиш сцени.
— Нищо не възнамерявам да правя — отвърна тя и прегърна още по-силно Деймън. — Тя просто няма да седне на нашата маса.
Ди въздъхна.
— Аш, престани да се държиш като злобна кучка. Никой няма да ти отнеме Деймън.
Лицето ми пламна. Стоях с таблата в ръце и се чудех какво да правя. Гневът на Ашли сякаш се стелеше на талази по масата и ме обливаше цялата.
— Ти това ли мислиш, че ми е проблемът? — изсумтя Ашли и ме изгледа с отвращение. — Точно пък от нея ли да се притеснявам?
Колкото повече стоях там, толкова по-тъпо се чувствах. Погледът ми сновеше от Ди към Деймън и обратно, но той гледаше някъде над рамото на Ашли. Иначе скулите му играеха.
— Просто седни — каза Ди и отново посочи стола. — Ще трябва да го преживее.
Понечих да сложа таблата си на масата.
В този момент Деймън прошепна нещо и Ашли го халоса по рамото, доста силно впрочем. Той зарови лице в шията й и дълбоко в мен веднага забушува тъмно, нежелано чувство.
Отместих поглед и се съсредоточих върху Ди.
— Не съм сигурна, че е уместно.
— Не е! — сопна се Ашли.
— Млъкни! — каза Ди и се обърна мило към мен: — Извинявай, Кейти. Някои хора са просто нетърпими.
Почти се усмихнах, но чувството, което изгаряше гърдите ми, вече се беше разпростряло към гърлото и дори към гърба ми.
— Сигурна ли си? — чух се да казвам.
Деймън вдигна глава от шията на Ашли, колкото да ми хвърли един поглед, който не можах да разгадая, и каза:
— Мисля, че е очевидно дали си желана тук, или не.
— Деймън! — процеди през зъби Ди и лицето й почервеня. Очите й се напълниха със сълзи. — Той не говори сериозно, Кейти.
— Сериозно ли говориш, Деймън? — попита Ашли и се намести още по-удобно на коленете му.
Сърцето ми сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите ми.
— Всъщност съвсем сериозно — каза той, наведе се над масата и впери поглед в мен. Очите му бяха толкова присвити, че почти не ги виждах. — Не си желана тук.
Ди отново каза нещо, но аз вече нищо не чувах. Лицето ми гореше. Хората наоколо бяха започнали да ни зяпат. Един от братята Томсън се подхилкваше доволно, а другият изглеждаше така, сякаш искаше да се скрие под масата вместо мен. Момчетата и момичетата на съседните маси гледаха вторачено в чиниите си. Някой се изкиска.
За първи път в живота си се чувствах толкова унизена.
Деймън извърна глава и пак се загледа някъде над рамото на Ашли.
— Айде, омитай се — каза тя и махна с дългите си, тънки пръсти да ме отпрати.
Всичките тези погледи, вперени в мен с нещо средно между съжаление и срам за моя сметка, ме върнаха три години назад, към първия ден, в който се бях върнала на училище след смъртта на татко. Избухнах в сълзи в часа по английски, когато разбрах, че ще четем „Повест за два града“, любимата му книга. Всички ме зяпаха. На някои им беше кофти, други се срамуваха заради мен.
Чувствах се ужасно безпомощна тогава. Точно както вечерта в болницата след нападението, когато полицаите и сестрите ме гледаха със същото съжаление.
Ненавиждах тези погледи. И тогава, и сега.
Нямам оправдание за онова, което направих след това, но просто не можех, не исках да се сдържа.
Стиснах здраво пластмасовата табла с едната ръка, хванах чинията със спагети с другата, пресегнах се през масата и я обърнах върху главите на Деймън и на Ашли. По-голямата част от доматения сос пльосна върху нея, а спагетите се стовариха върху широкото му рамо. Една дори се закачи за ухото му и увисна, клатейки се напред-назад.
Всички онемяха.
Ди се хвана за устата и се ококори от едва сдържан смях.
Ашли изпищя и скочи от скута на Деймън, разпервайки безпомощно ръце. По ужасеното й изражение човек би помислил, че съм я заляла с кръв.