— Ти… ти… — заекваше тя, бършейки сос от лицето си с обратното на ръката си.
Деймън махна парчето спагети от ухото си, огледа го за миг и го пусна на масата. После направи нещо наистина неочаквано.
Прихна да се смее.
С истински смях — дълбок и гърлен, който стигна чак до ментовите му очи и ги направи топли и бляскави като на сестра му.
Ашли сви дланите си в юмрук и извика:
— Ще те довърша!
Деймън скочи, хвана я през тънкия кръст и я задържа на място. От смеха му вече нямаше и следа.
— Успокой се — каза й тихо. — Сериозно ти говоря, успокой се!
Тя взе да се дърпа, за да се освободи от хватката му, но не успя.
— Ще те унищожа! Кълна се във всички звезди и слънца! — изкрещя насреща ми.
— Това пък какво беше? Май гледаш много анимационни филмчета — отвърнах.
Вече изобщо не ми пукаше от тая кучка. Прецених тежестта на ръката си в шината и за първи път през живота си сериозно се замислих да ударя човек.
За миг ми се стори, че в очите й пламнаха въглени. После сякаш от нищото се появи господин Гарисън.
— Мисля, че прекалихте.
Като с магическа пръчка Ашли седна на мястото си. Гневът й постепенно утихна и тя посегна да вземе шепа салфетки от масата. Деймън бавно събра купчината спагети от рамото си и ги сложи в чинията, без да каже нито дума. Очаквах да ми се развика или поне да ме изгледа злобно, но подобно на сестра си, той сякаш едва се сдържаше да не се разсмее отново.
— Мисля, че трябва да си намериш друго място, на което да се нахраниш — каза господин Гарисън достатъчно тихо, че да го чуят само хората на нашата маса. — Направи го сега.
Втрещена, грабнах раницата си, очаквайки да ме прати при директора или да се намесят някои от останалите учители наоколо, но нищо такова не се случи. Господин Гарисън просто стоеше и ме гледаше. И тогава осъзнах, че чака да си тръгна. Както и всички други на масата.
Кимнах безмълвна, обърнах се и излязох от столовата. Проследиха ме десетки погледи, но бях невъзмутима. Не се пречупих, дори когато чух Ди да вика името ми. Не се пречупих и когато минах покрай смаяните Лиса и Кариса.
Нямаше да се пречупя. Никога вече. Изобщо не бях длъжна да търпя идиотщините на тая… каквато там му беше на Деймън. Не бях й направила нищо, за да се държи така с мен.
Плахата и беззащитна Кейти беше дотук.
Тринайсета глава
До края на деня вече ми беше излязло име. Станах „момичето, което си изсипа храната върху тях“. Очаквах отмъщение на всеки ъгъл, във всяка класна стая, особено когато забелязах един от близнаците Томсън в часа по история и видях вече преоблечената Ашли да се мотае в коридора.
Нищо не се случи.
Ди ми поднесе дълго и прочувствено извинение преди часа по физическо, а после ме възнагради с прегръдка за онова, което бях направила. Опита се да ме заговори, докато се строявахме за мача по волейбол, но аз все още бях… вцепенена. Нямаше съмнение, че Ашли ме ненавижда, но не можех да си обясня защо. Едва ли беше просто заради Деймън. Имаше и нещо друго, но не проумявах какво може да е то.
Докато карах към къщи след училище, премислих всичко, което се бе случило, откакто се преместих тук. Първия ден чувах някакви странни шумове из къщата и на верандата. След това, когато ходихме на езерото, на Деймън сякаш му бяха поникнали хриле. После каква беше онази ярка светлина, която видях при случката с мечката, а и пред библиотеката? За едно и също явление ли ставаше дума? Пък и всичките тия щуротии, които ми бе наговорила Лиса…
Когато стигнах до къщи, пред вратата ме чакаха няколко пакета и цялото напрежение от изминалия ден моментално се изпари. Ново излезлите книги, които бях поръчала преди седмици, най-после бяха дошли. Награбих пакетите, подскачайки от радост, и хукнах към стаята си да ги отворя.
С влизането включих лаптопа да проверя дали има реакции на поста ми от предишната вечер. Нямаше коментари. Много са гадни хората. Но пък се бях сдобила с петима нови последователи. Много са готини хората. Затворих блога си, преди да почна да го реорганизирам из основи. После потърсих в гугъл „хора от светлина“, но след като търсачката ме препрати към една камара форуми за обсъждане на Библията, реших да пробвам с „Човека пеперуда“.
Боже господи!
Тия в Западна Вирджиния са напълно изперкали. Във Флорида все се намираше по някой да твърди, че е видял Голямата стъпка или Чупакабра някъде из Евърглейдс, но не и такова гигантско, летящо и аз не знам какво, което приличаше на огромна зловеща пеперуда.