Защо изобщо гледах тия глупости? Беше просто безумие. Затворих лаптопа, преди да съм започнала да търся извънземни в Западна Вирджиния. Щом слязох долу, на вратата се почука. Беше Ди.
— Здрасти! — каза тя. — Имаш ли време да поговорим?
— Разбира се — отвърнах и излязох навън, затваряйки вратата след себе си. — Майка ми още спи.
Ди кимна и седна на люлката.
— Кейти, толкова съжалявам за днес. Ашли понякога е непоносима.
— Не можеш да носиш отговорност за поведението й — казах съвсем искрено. — Това, което не мога да проумея обаче, е защо се държи така, пък и Деймън… — Преглътнах тъпата буца, която отново заседна на гърлото ми. — Не трябваше да изсипвам чинията си върху тях, но никога през живота си не съм се чувствала толкова унизена.
Ди се намести по-удобно до мен и кръстоса глезени.
— Всъщност мисля, че беше доста забавно — това, което ти направи, не тяхното. Ако знаех, че ще се държат така, щях да взема някакви мерки предварително.
„Минало-заминало“, помислих си.
Ди пое дълбоко въздух и продължи:
— Ашли не е гадже на Деймън. Иска й се, но не е.
— Като ги гледа човек, друго би предположил.
— Е, движат се заедно от време на време.
— Не ми казвай, че просто се възползва от нея — възкликнах отвратена. — Какъв кретен!
— Мисля, че взаимно се използват. Всъщност бяха гаджета за кратко миналата година, но после работата се разсъхна. От месеци не съм го виждала да й обръща толкова внимание, колкото днес.
— Както и да е — казах след няколко минути. — Ясно е, че не може да ме понася, но точно в момента не ме е грижа за това. Друго исках да те питам.
— Да?
Прехапах неловко устни.
— Ние сме приятелки, нали?
— Естествено! — отвърна тя и ме погледна с ококорени от тревога и изненада очи. — Деймън разгонва всеки, с когото съм се опитала да се сближа, но ти издържа най-дълго от всички и наистина те смятам за най-добрата си приятелка.
Почувствах се облекчена да го чуя, въпреки че ми се стори доста странно това, че съм издържала най-дълго. Все едно че си повреждаха приятелите или нещо такова.
— Аз също — отвърнах.
Ди се усмихна широко.
— Слава богу, защото щеше да е много неловко, ако беше решила, че не искаш да общуваш повече с мен.
Искреността в гласа й ме разнежи. Изведнъж се поколебах дали е уместно да я разпитвам. Може пък да не й се говореше за това, защото бе твърде болезнено за нея. В краткото време, откакто се бяхме запознали, много се бях привързала към нея и не ми се искаше да я разстройвам.
— Какво щеше да ме питаш? — подтикна ме тя.
Прибрах косата си зад ушите и се загледах в пода.
— Защо не си ми казала нищо за Доусън?
Ди се вцепени. Честно казано, имах чувството, че е спряла дори да диша. После прокара длан по лицето си и тежко преглътна.
— Явно някой ти е казал в училище…
— Да, казаха ми, че е изчезнал с някакво момиче.
Тя прехапа устни и кимна.
— Знам, сигурно ти се вижда странно, че никога не съм го споменавала, но не обичам да говоря за него. Опитвам се дори да не мисля за него. — Тя ме погледна с насълзени очи. — Това прави ли ме лош човек?
— Ни най-малко — отвърнах категорично. — Аз също се опитвам да не мисля за татко, защото е много болезнено понякога.
— Бяхме много близки с Доусън — каза тя и избърса очите си с опакото на ръката. — Деймън винаги е бил единак, все се запиляваше някъде по свои си неща, докато аз и Доусън почти не се разделяхме. Правехме всичко заедно. Беше ми повече от брат. Беше най-добрият ми приятел.
Не знаех какво да кажа. Но поне осъзнах на какво се дължи това отчаяно желание на Ди да има близък приятел, а и общото чувство, което ни сближаваше. Чувство на самота.
— Извинявай. Не трябваше да повдигам този въпрос. Не разбрах какво точно се е случило и…
И се проявих като несъобразителна досадница.
— Не, няма проблем — каза тя и се обърна да ме погледне. — И аз на твое място бих попитала. Напълно те разбирам. И съжалявам, че не ти казах сама. Ужасно е да научиш за брат ми от някакви непознати в училище.
— Да, озадачих се. Пък и напоследък… — понечих да кажа, но замълчах и просто поклатих глава. — Както и да е. Когато си готова да говориш за него, аз съм насреща. Съгласна ли си?