Ди кимна.
— Какво напоследък?
Не ми се виждаше уместно да споменавам за глупостите, които ми бе наговорила Лиса, а бях обещала на Деймън да не отварям дума за нападението, затова просто се усмихнах.
— Нищо. Мислиш ли, че съм в опасност след това, което направих? Ако трябва, ще потърся някаква програма за защита на свидетели.
Тя се разсмя.
— Е, на твое място бих избягвала да говоря с Ашли.
Това се подразбираше, друго не ми беше ясно.
— А Деймън?
— Сложна работа — каза тя и извърна поглед встрани. — Нямам представа какво ще направи.
На следващия ден очаквах със свито сърце втория час. Стомахът ми беше на топка от сутринта. Не можах нищо да хапна на закуска. Нямах никакво съмнение, че Деймън ще ми сервира отмъщението си в лицето.
С влизането в класната стая Лиса и Кариса веднага дотърчаха да разберат какво ме беше прихванало, че да изсипя храната си върху главите на Деймън и на Ашли.
— Тя се държа просто отвратително — свих рамене.
Дано съм изглеждала по-уверена, отколкото се чувствах. Истината е, че ми се искаше всичко това да не се бе случвало. Да, Ашли се бе държала грубо и унизително, но с какво моето поведение бе по-различно от нейното?
Беше ме срам. Никога през живота си не бях правила нещо толкова ужасно. Имах чувството, че заядливостта на Деймън по някакъв начин ми влияе, и това изобщо не ми харесваше. Реших, че ще е най-добре за всички оттук нататък просто да стоя далеч от него.
— Ами Деймън? — попита Лиса, ококорила очи.
— Той по принцип се държи отвратително — отвърнах.
Кариса свали очилата си и се засмя.
— Де да знаех предварително какво се каниш да направиш. Щях да го заснема.
Само при мисълта, че цялата тая излагания можеше да е в YouTube, направо ме побиха тръпки.
— В училище се говори, че между теб и Деймън е станала някаква закачка през лятото — каза Лиса и зачака да потвърдя слуховете. Имаше да чака…
— Що за глупости! — отвърнах, гледайки я право в очите.
След кратка пауза Кариса се прокашля и намествайки отново очилата на носа си, попита:
— Ще седнеш ли с нас на обяд?
Примигнах изненадана.
— След всичко, което стана вчера, все още искате да седя с вас?!
Бях решила, че до края на учебната година ще обядвам сама, свита в някой ъгъл.
— Ти добре ли си? — възкликна Лиса. — Беше много яко! Ние двете никога не сме имали проблеми с тях, но съм сигурна, че доста ученици тук биха направили същото, ако им стискаше.
— Ана теб не ти мигна окото — добави Кариса и се ухили. — Беше като някакъв нинджа.
Разсмях се с облекчение.
— С удоволствие бих седнала с вас, но трябва да си тръгна след четвъртия час. Ще ми махат шината днес.
— Значи няма да бъдеш и на сбирката на цялото училище — каза Лиса. — Колко жалко. А на мача довечера ще дойдеш ли?
— По-скоро не. Не си падам особено по футбола.
— И ние не си падаме, но ходим. Ела и ти — настоя тя, подскачайки на мястото си така, че стегнатите й къдрици заиграха около овалното й лице. — С Кариса не пропускаме възможност да излезем от къщи. Тук няма кой знае какви забавления.
— Е, има и партита след мача — каза Кариса и отмести бретона си, който бе паднал над очилата й. — Лиса винаги ме влачи на тях.
— Тя не пие — уточни Лиса и я изгледа пренебрежително.
— Е, и? — сопна се Кариса.
— Нито пуши, нито прави секс, въобще скука — продължи да я подкача Лиса.
— Много съжалявам, но аз имам стандарти — каза Кариса и понечи да я шляпне. — За разлика от някои други хора.
— И аз имам стандарти — обърна се Лиса към мен, — но тук понякога се налага да ги принизи малко човек.
Прихнах да се смея и в този момент… Деймън влезе в класната стая. Искаше ми се да изчезна.
— Мили боже! — прехапах устни.
Двете момичета много разумно прекратиха разговора. Грабнах химикалката си и се съсредоточих върху записките си от миналия ден. Оказа се, че не съм си записала кой знае какво, затова просто започнах бавно и старателно да изписвам днешната дата в тетрадката си.
Деймън се настани на мястото зад мен и стомахът ми направо се залепи за хранопровода. Имах чувството, че ще повърна. Там, насред класната стая, пред всички.