Миг по-късно той ме ръгна в гърба с химикалката си. Смразих се! Мътните да го вземат и него, и тъпата му химикалка.
Ръчкането се повтори, този път по-настоятелно. Обърнах се рязко и присвих очи.
— Какво?
Деймън се разля в широка усмивка.
Всички погледи бяха вперени в нас точно както предишния ден на обяд. Можех да се обзаложа, че половината клас очакваше да изсипя раницата си на главата му. Нищо чудно, ако вземеше да изтърси някоя глупост. Този път обаче едва ли щеше да ми се размине така леко.
Той се наведе предизвикателно напред и ме изгледа през неестествено дългите си мигли.
— Дължиш ми една фланелка.
Ченето ми едва не се удари в облегалката на стола.
— Оказа се — продължи той почти шепнешком, — че сосът за спагети невинаги се изпира.
Незнайно как, успях да се окопитя достатъчно, че да му отговоря.
— Сигурна съм, че имаш достатъчно фланелки.
— Така е, но тази ми беше любимата.
— Имаш любима фланелка?! — вирнах вежда с пресилена изненада.
— Освен това съсипа и любимата блуза на Ашли — каза той и отново се ухили така широко, че на едната му буза се появи дълбока трапчинка.
— Е, сигурна съм, че си бил до нея да й окажеш психологическа подкрепа в този така травматичен момент.
— Не съм убеден, че ще се възстанови напълно — отвърна той.
Обърнах очи с досада. Знаех, че трябва да се извиня за случилото се, но нямах никакво желание да го направя. Явно наистина се превръщах в отвратителна кучка. Понечих да се обърна напред.
— Задължена си ми. Отново.
Изгледах го продължително. Звънецът за началото на часа би, но звукът отекна някак далечно. Наведох се към него и прошепнах така, че само той да ме чуе:
— За нищо не съм ти задължена.
— Не мога да се съглася — отвърна той и се приближи още повече. Устните му бяха на сантиметри от моите — крайно абсурдно, като се има предвид, че целият клас ни гледаше, а предишния ден бе държал друга в скута си. — Изобщо не си такава, каквато очаквах.
— Защо? Ти какво очакваше? — отвърнах, някак странно възбудена от факта, че съм го изненадала.
Този човек не преставаше да ме обърква. Погледът ми премина по чувствените му устни. Каква загуба, мамка му!
— Ние двамата трябва да си поговорим — каза той.
— Няма за какво да говорим.
Той сведе очи и въздухът сякаш се сгъсти. Имах чувството, че всеки момент ще се задуша.
— Напротив, има — отвърна той с тих и много плътен глас. — Тази вечер.
Идеше ми да го пратя по дяволите, но стиснах зъби и просто кимнах. Наистина трябваше да поговорим дори само за да му кажа, че не желая повече да имам нищо общо с него. Исках да стана отново добричката и мила Кейти, която той бе притиснал в ъгъла.
Учителят се прокашля. Примигнах и се върнах в реалността. Целият клас ни зяпаше. Изчервих се до корените на косата си. Обърнах се напред и стиснах края на чина, за да се съвзема.
Часът започна, но въздухът бе все така гъст и горещ. Обливаше кожата ми с необяснимо очакване. Усещах погледа на Деймън, вперен в гърба ми, и не смеех да се помръдна. Излязох от вцепенението едва когато Лиса се пресегна през тесния коридор и метна сгъната бележка на чина ми. Бутнах я набързо под тетрадката си, преди учителят да забележи, и го изчаках да се обърне към дъската, за да я прочета.
„Страшни флуиди, Батман!“
Погледнах към Лиса и поклатих глава, но нещо трептеше дълбоко в гърдите ми, някакво чувство, което не можех да проумея. Та аз изобщо не го харесвах. Беше пълен кретен. Сменяше си настроенията на всеки половин час. Но откакто го познавах, бях прекарала с него няколко кратки мига, някакви наносекунди, в които ми се струваше, че съм видяла за малко истинския Деймън. Или поне една по-добра негова страна, която ме интригуваше. Към другата, неприятната му страна, не проявявах никакъв интерес, но въпреки това тя не спираше да ме вълнува.
Четиринайсета глава
Опитвах се да се съсредоточа върху онова, което ни преподаваха в часовете, но не можех да спра да мисля за Деймън и за предстоящия ни разговор. За щастие следобед щяха да ми махат шината и трябваше да избутам някак само половината ден.
Както се очакваше, ръката ми беше съвсем оздравяла.
На път към къщи минах покрай пощата. В кутията ни имаше купища рекламни листовки, но и няколко жълти плика с печат „Книги“ на тях, които много ме зарадваха. Прибрах се с трепет у дома, но не можах да се отдам на четене. Не ме свърташе на едно място. Чувствах се така, сякаш съм прекалила с някоя от ония евтини енергийни напитки.