Облякох и съблякох половината дрехи в гардероба си, преди да се спра на една къса лятна рокля, която донякъде ми се видя подходяща, но това по никакъв начин не ме успокои.
За какво искаше да говори с мен Деймън?
Накрая, за да се занимавам с нещо, промених целия дизайн на блога си, което още повече ме изнерви, защото антетката в горния край на страницата нещо се размести и не можех да я оправя, а банерът отдолу замръзна и вече не беше активен. Когато и броячът за посещения изчезна някъде из дебрите на интернет, затворих лаптопа, за да не прецакам всичко.
Агонията продължи доста дълго. Деймън се появи пред вратата едва след осем вечерта, няколко минути след като мама бе тръгнала за Уинчестър. Стоеше, подпрян на парапета, и гледаше звездите, както обикновено. Луната осветяваше половината му лице, оставяйки другата половина в сянка, и образът му изглеждаше направо нереален.
Щом излязох на верандата, той ме измери с поглед от главата до петите, но не каза нищо, сякаш се колебаеше дали да ме заговори пръв.
Събрах кураж и пристъпих към него.
— Ди вкъщи ли е?
— Не — отвърна той и отново вдигна поглед към небето, което тази вечер бе осеяно с хиляди ярки звезди. — Отиде на мача с Ашли, но предполагам, че няма да остане до края — добави, свеждайки глава да ме погледне. — Казах й, че ще се видя с теб тази вечер, така че най-вероятно ще бърза да се прибере, преди да сме се избили взаимно.
Извърнах глава, за да не види усмивката ми.
— Е, ако ти не ме убиеш, сигурна съм, че Ашли с радост би го направила.
— Заради спагети гейт или заради друго? — попита той.
Изгледах го на верев.
— Май ти беше доста приятно да я държиш в скута си вчера.
— Я виж ти — каза той и се оттласна от парапета, за да застане до мен. — Сега вече всичко е ясно.
— Нима? — не отстъпих.
Очите му проблясваха в тъмнината.
— Ревнуваш.
— Сериозно! — засмях се пресилено. — И защо пък ще ревнувам?
Слязох по стъпалата към двора и той ме последва.
— Защото прекарахме известно време заедно.
— Това не е причина да те ревнувам, особено като се има предвид, че беше принуден да ми обръщаш внимание — отвърнах, давайки си сметка, че колкото и да ми е неприятно да го призная, наистина ревнувах. — За това ли искаше да говорим?
Той сви рамене.
— Хайде да се поразходим.
Погледнах го изненадана, приглаждайки роклята си с длани.
— Не е ли малко късно за разходки?
— Мисля и разговарям по-добре, докато вървя — каза той и ми подаде ръка. — Иначе се превръщам в кретена Деймън, по който не си падаш особено.
— Много смешно! — отвърнах, странно развълнувана от това, че ми подава ръка. — Наистина ли смяташ, че ще те хвана за ръчичка?
— Защо не?
— Защото е абсурдно да вървим ръка за ръка, при положение че дори не ми харесваш.
— Ох! — намръщи се той и сложи театрално длан на гърдите си. — Много ме заболя.
Хич не го биваше за актьор.
— Нали няма да ме закараш в гората и да ме зарежеш там?
— Звучи доста примамливо отмъщение, но не, няма. Едва ли ще издържиш дълго, ако няма кой да ти се притече на помощ.
— Благодаря за доверието.
Той ми хвърли бърза усмивка, след което повървяхме мълчаливо няколко минути, прекосявайки главния път и навлизайки в гората отвъд. Нощта бе доста по-хладна от следобеда, в който бях облякла роклята си, и взе да ми става студено. Есента определено беше дошла.
Скоро дърветата се сгъстиха и лунните лъчи вече едва проникваха през тях. Деймън бръкна в задния си джоб и извади миниатюрно фенерче, което светеше удивително силно. Докато вървяхме, обгърнати в тъмнина, следвайки снопа светлина, който подскачаше пред краката ни, имах чувството, че усещам близостта му с всяка брънка на тялото си, и се ненавиждах за това.
— Ашли не ми е гадже — каза той най-после. — Ходехме по едно време, но сега сме само приятели. И преди да попиташ, уточнявам, че наистина нямаме други отношения, нищо че седеше на коленете ми. Не мога да си обясня защо се държа така с теб.
— А защо й позволи? — попитах и моментално ми се прииска да си взема думите обратно. Не беше моя работа, пък и пет пари не давах.