— Ето, и ти реагираш по същия начин! Дразниш се само защото съм задала някакъв въпрос. И бързаш да смениш темата точно като Ди.
— А не си ли се замисляла, че просто не искаме да ти създаваме допълнителни тревоги след всичко, което преживя?
— Какви допълнителни тревоги бихте могли да ми създадете?
Той забави крачка.
— Не знам. Всъщност никакви.
Поклатих отчаяно глава. Вече бяхме стигнали до брега на езерото и той изключи фенерчето. На бледата лунна светлина водата проблясваше като идеално полиран оникс. Стотици звезди се отразяваха в гладката повърхност и езерото приличаше на нощно небе, само че по-близко и не така безкрайно. Имах чувството, че ако протегна ръка, ще ги уловя в дланта си.
— Когато дойдохме тук за първи път — каза Деймън след известно мълчание, — имаше няколко момента, в които ми беше приятно с теб.
Дъхът ми спря от това неочаквано признание. Аз също се бях почувствала добре с него, макар и за кратко. Прибрах кичур коса, който се бе изплъзнал от опашката ми, и попитах:
— Преди да се превърнеш в човека амфибия, нали?
Деймън мълчеше, но цялото му тяло излъчваше странно напрежение.
— Когато човек е притеснен, често се случва да губи представа за времето.
Озарени от синкавите лъчи на луната, изумителните черти на лицето му изглеждаха направо нереални. Екзотичните очи, извивката на брадичката му, всичко ми се виждаше още по-изразително сега. Той стоеше уми елен на брега на езерото, зареял поглед в нощното небе.
— Не е от това — казах след малко. — Има нещо… странно тук.
— Освен теб? — заяде се той.
Идеше ми да му тегля една, но се въздържах. Нямах желание да се карам с него посред нощ, още по-малко пък в гората.
— Защо искаше да говорим, Деймън? — попитах.
Той сключи пръсти зад врата си и се разкърши.
— Това, което се случи вчера на обяд, ще се повтори и ще става все по-неприятно. Не можете да бъдете приятелки с Ди, поне не такива, каквито искате.
Обля ме гореща вълна, която бързо се спусна надолу по шията ми.
— Ти сериозно ли говориш?
Деймън свали ръцете от врата си и ме погледна.
— Не казвам, че трябва да престанеш да разговаряш с нея, но те съветвам да се дистанцираш. Не става дума да й обърнеш гръб. Можеш да се държиш нормално и да си говорите в училище, но не се сближавайте прекалено. Иначе ще стане по-лошо и за нея, и за теб.
Кръвта моментално се качи в главата ми.
— Заплашваш ли ме, Деймън?
Вече се гледахме очи в очи. Неговите излъчваха… съжаление.
— Не. Просто ти казвам какво ще стане. Хайде да се връщаме.
— Никъде не тръгвам, докато не ми кажеш защо! — сопнах се. — Какво пречи да бъдем приятелки със сестра ти?
Скулите му видимо заиграха.
— Не трябва да си тук с мен — каза той, поемайки дълбоко въздух, и пристъпи крачка напред. Очите му изглеждаха огромни.
Изведнъж въздухът се раздвижи от топъл бриз, който разпиля падналите листа и облъхна лицето ми. Полъхът сякаш идваше от самия него, като че ли подклаждан от нарастващия му гняв.
— Ти не си като нас — процеди той през зъби. — Нямаш нищо общо с нас. Ди заслужава повече. Заслужава приятели, които да са на нейното ниво. Затова остави мен и семейството ми на мира.
Почувствах се така, сякаш ми бе зашлевил шамар. Очаквах всичко друго, но не и това. Понечих да поема въздух, за да се успокоя, но дъхът заседна в гърдите ми. Отстъпих назад, мигайки енергично, за да спра сълзите, които напираха в очите ми.
Деймън не отместваше поглед от мен.
— Искаше да знаеш защо. Ето затова!
Преглътнах тежко.
— Защо… защо ме мразиш толкова?
Маската му за миг се пропука и на лицето му се изписа болка. Всичко стана толкова мигновено, че не бях сигурна дали не се лъжа. Той не отговори.
Усещах, че сълзите ми всеки момент ще рукнат, а не исках да плача пред него. Не исках да му показвам, че има такава власт над мен.
— Знаеш ли какво? Майната ти, Деймън!
Той отмести поглед.
— Кити, не можеш…
— Млъкни! — просъсках. — Просто млъкни!
После се стрелнах покрай него и тръгнах обратно през гората. Студени и топли вълни обливаха тялото ми. Стомахът ми бе свит на топка. Буцата в гърлото ми ме душеше. Усещах, че не мога повече да сдържам сълзите си.