— Кити! — извика Деймън подире ми. — Моля те, спри.
Продължих да ускорявам крачка и вече почти тичах.
— Кити, моля те! Недей да се отдалечаваш толкова. Ще се загубиш. Вземи поне фенерчето!
Като че ли го беше грижа! Исках да се махна, да се отдалеча от него, преди да съм загубила самообладание съвсем. Иначе можеше да го ударя. Или да се разрева, защото независимо дали ми харесваше, или не, думите му ме бяха жегнали. Сякаш бях второ качество човек.
Спъвах се в камъни, корени и паднали клони. Не виждах къде вървя, но бях сигурна, че мога да стигна до пътя. Той се опитваше да ме догони. Чувах стъпките му все по-близо.
Гърдите ми изгаряха от гняв и пареща болка. Крачех напред, вперила поглед в тъмнината, и единственото, което исках, бе да се прибера у дома, да се обадя на мама и някак да я убедя, че трябва да се махнем веднага от това място.
Исках да избягам.
Ръцете ми сякаш сами се свиха в юмруци. Защо да бягам? Да не би да бях извършила престъпление?! Вбесена и отвратена от самата себе си, не забелязах един клон, който бе препречил пътеката, и едва не се пльоснах по очи.
— Кити! — извика Деймън зад гърба ми.
Окопитих се и отново се втурнах напред към пътя, който се виждаше между дърветата. Вече тичах презглава. Стъпките му се чуваха все по-далеч зад гърба ми. Излязох на неосветения път и изтрих лицето си с опакото на ръката. По дяволите! Плачех неудържимо.
Деймън изкрещя, но не бях в състояние да го чуя. Заслепиха ме фарове, изпищяха спирачки и един камион полетя към мен. Вцепених се на място.
Дотук бях. Щеше да ме удари.
Петнайсета глава
Оглушителен трясък като от гръмотевица отекна в долината и ме разтърси цялата. Шофьорът нямаше време да ме види, камо ли да спре. Вдигнах ръце пред лицето си, сякаш можех да се предпазя с тях. Пронизителният писък на спирачките ме заглуши. Приготвих се за удара, който щеше да разбие костите ми на парчета, и последната ми мисъл бе за мама и за ужаса, който щеше да преживее при вида на смазаното ми тяло.
Но удар не последва.
Отворих очи. Можех да целуна бронята на камиона, толкова беше близо. Ръцете ми бяха на сантиметри от горещата решетка. Бавно вдигнах глава. Шофьорът седеше, вкаменен зад волана, с ококорени и празни очи. Не мърдаше, не мигаше, имах чувството, че дори не диша. Чашата кафе в дясната му ръка бе застинала пред лицето му. Всичко беше замръзнало като на стоп кадър.
Метален вкус пареше в устата ми. Мозъкът ми бе блокирал.
Само двигателят още работеше и ревеше в лицето ми.
Извърнах глава и видях Деймън. Изглеждаше странно съсредоточен, дишаше тежко, ръцете му бяха свити в юмруци.
Красивите му очи бяха различни. Напълно неестествени. Отстъпих встрани от камиона и вдигнах ръка пред себе си, неспособна да му кажа с думи да не се приближава.
И тогава осъзнах какво не е наред.
Очите на Деймън променяха цвета си и грееха в тъмното, озарени отвътре от светлина, която ставаше все по-силна. Юмруците му започнаха да трептят, трепетът постепенно премина нагоре по ръцете му, докато в един момент цялото му тяло започна да вибрира.
— Боже господи! — прошепнах и обезумялото ми сърце сякаш изведнъж спря да бие.
И после Деймън започна да изчезва. Тялото му, дрехите му, всичко избледня, погълнато от ярка жълто-червена светлина, която го обгърна целия.
Хора от светлина.
Мили боже…
Времето сякаш спря. Не, вече беше спряло.
Той някак бе успял да закове на място седемтонен камион, който неминуемо щеше да ме размаже. Как? С дума? С мисъл? Каква беше тази сила?
Въздухът наоколо трептеше като наелектризиран. Земята се тресеше под краката ми. В далечината дочух гласа на Ди, притеснен и объркан. Как ни беше намерила?
Много ясно. Деймън осветяваше всичко наоколо, беше като огнено кълбо.
Погледнах към камиона, който неистово се тресеше. Шофьорът в него натискаше педала на газта като луд, опитвайки се отчаяно да премине невидимата бариера, която го държеше на място. Стоманеният звяр трещеше, двигателят ревеше, форсиран до прегряване.
Хукнах да бягам. Исках да се махна оттам. Камионът профуча някъде зад гърба ми, но почти не го чух. Търчах като обезумяла нагоре по задънената улица, която водеше към къщите ни. Като в просъница мярнах Ди да тича срещу мен, но я подминах, без да се спра. Нямах никакво съмнение, че и тя е като него, но не проумявах какво.