Беше ми ясно, че не са човешки същества. Никой човек не можеше да направи това, на което бях станала свидетел. Да спре камион с волята си, да стои няколко минути под вода, да изчезва и да се появява от нищото. Всички странни неща, които бях забелязала в последно време, вече изглеждаха обясними.
Подминах къщата ни и продължих да тичам, без да знам защо и накъде. Разумът ми не работеше. Движеше ме единствено инстинктът. Клони шибаха лицето ми и раздираха хубавата рокля, която бях облякла. Спънах се в един голям камък и паднах на земята, но веднага станах и отново хукнах.
В далечината отекнаха стъпки, дочух вик, но не се спрях, напротив, затичах още по-бързо към гъстата гора пред мен. Не мислех, не разсъждавах, просто исках да избягам.
Някой изруга почти зад гърба ми и миг по-късно едро тяло се блъсна в моето, обгръщайки ме с топлина. Полетях към земята, очаквайки да заровя лице в пръстта, но той някак успя да омекоти удара, преди да ме притисне под себе си.
Опитах се да се освободя, блъсках с юмруци, ритах, но не можах дори да го поместя. Стиснах очи от страх да не видя отново онази неестествена светлина, която го озаряваше отвътре.
— Махни се! — простенах.
Деймън ме хвана за раменете и леко ме разтърси.
— Престани!
— Разкарай се от мен! — изкрещях в лицето му, мъчейки се да го отблъсна.
— Кити, опомни се! — извика той. — Нищо няма да ти направя!
С малкото разсъдък, който ми бе останал, осъзнах, че той ми бе спасил живота, и спрях да буйствам.
Деймън също се укроти.
— Няма да те нараня, Кити — каза тихо, но в гласа му все още се долавяше напрежение. — Никога не бих те наранил.
Думите му ме жегнаха в слабините. Как можеше да ми въздейства така? Бях склонна да му повярвам, въпреки че разумът ми казваше друго. Не знам какво ме караше да омеквам така пред него, но то определено взимаше превес. Опитах се да се успокоя. Деймън се отдръпна леко, за да ми даде малко пространство, но не ме пусна. Учестеният му дъх пареше лицето ми. Той ме хвана за брадичката и извърна главата ми към лицето си. Продължавах да стискам очи.
— Погледни ме, Кити.
Не можех. Беше ме страх, че очите му още светят с онази пулсираща светлина, и не исках да го виждам така.
Деймън се отмести на една страна и ръцете му се плъзнаха от раменете към лицето ми. Можех да го бутна и да избягам, но когато топлите му длани докоснаха страните ми, не бях в състояние дори да помръдна. Той ме погали плахо и каза:
— Моля те. Кити, погледни ме.
В гласа му вече нямаше никакво напрежение.
Отворих бавно очи и погледите ни се срещнаха. Очите му бяха все така яркозелени и странни, но си бяха неговите, не онези, които бях видяла преди. Бледата светлина на луната озаряваше лицето му и чувствените му устни изглеждаха още по-изразителни.
— Няма да те нараня — повтори той тихо. — Искам да поговорим. Трябва да поговорим. Разбираш ли?
Кимнах, неспособна да му отвърна с думи.
Той затвори за миг очи и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка.
— Добре. Ще те пусна сега, но, моля те, обещай ми, че няма да бягаш. Не мога да те гоня повече. Не и сега. Ужасно съм изтощен от последното изпълнение — каза той и зачака да му отговоря. Наистина изглеждаше уморен. — Обещай ми, Кити. Искам да го чуя. Не мога да те оставя да тичаш сама из гората. Разбираш ли?
— Да — промълвих с огромно усилие.
— Така те искам.
Той бавно се отмести, прокарвайки някак несъзнателно ръка по лицето ми. Останах неподвижна на земята, докато клекна до мен.
После се надигнах под зоркия му поглед и се избутах с крака назад, за да се облегна на близкото дърво. Едва когато се увери, че нямам намерение да бягам, той се поуспокои и седна насреща ми.
— Защо трябваше да се хвърлиш пред тоя камион? — попита той, без всъщност да очаква отговор. — Толкова се мъчих да те държа настрана, да те предпазя… Какво ли не направих, но не, ти просто не миряса, докато не опропасти всичко.
— Не съм го направила нарочно — отвърнах, разтреперана.
— Но го направи, Кити — поклати глава той. — Защо изобщо дойде тук? Защо? Тъкмо се бяхме успокоили, а после се появи ти и всичко отиде по дяволите. Представа си нямаш какво ни довлече. Мамка му, надявах се, че ще извадим късмет и просто ще се махнеш.
— Съжалявам, че съм още тук — отвърнах и свих крака към гърдите си, за да се отдалеча от него.