— Винаги така става. Каквото и да правя — въздъхна той, явно въздържайки се да не изругае. — Ние не сме като теб. Предполагам, вече си наясно с това.
Опрях чело на коленете си. Имах нужда да събера каквото бе останало от мислите ми, преди да вдигна отново глава.
— Деймън, какви сте вие?
Той се усмихна горчиво и разтри слепоочията си с длан.
— Трудно ми е да ти обясня.
— Моля те, опитай. Трябва да ми обясниш, защото иначе ще изперкам съвсем.
Не беше лъжа. Усещах, че самообладанието, което бях успяла да запазя за момента, постепенно ме напускаше.
— Не ти трябва да знаеш, Кити — каза той и ме погледна право в очите.
Погледът, изражението, тонът му бяха толкова красноречиви, че се смразих от ужас. Знаех, че онова, което предстоеше да ми каже, ще промени живота ми завинаги. Научех ли го, нямаше да има връщане назад. Щях да бъда вече друга. Давах си сметка, че дори и сега бях отишла твърде далеч. Предишната Кейти щеше да си плюе на петите и да избяга. Бях напълно сигурна. Щеше да си внуши, че нищо от това не се е случило, и просто щеше да си зарови главата в пясъка. Но аз вече не бях тази Кейти и не исках да бягам. Исках да знам.
— Вие… човешки същества ли сте?
Деймън се засмя, но в погледа му се четеше горчивина.
— Така като гледаш, приличаме ли ти на хора?
Поех плахо въздух с надеждата да се поуспокоя.
— Не, но се надявах да греша.
Той отново се засмя, този път малко по-искрено.
— Не сме хора, Кити. Идваме от много, много далече.
Прималя ми. Стиснах здраво коленете си от страх да не се срина.
— Колко от далече? Кажи ми, моля те, защото почват да ми се привиждат началните кадри на „Междузвездни войни“.
Деймън ме погледна с цялата сериозност, на която бе способен.
— Не сме от тази планета.
Ето, чух го и с ушите си, но от това не ми стана по-леко.
— Какви сте тогава? Малки зелени човечета?
— Ти сериозно ли говориш? — изгледа ме косо той.
— Какво ме гледаш? — сопнах се. — Казваш ми, че не си човек. Спря пред очите ми седемтонен камион. Как искаш да реагирам?
— Четеш прекалено много — въздъхна той. — Не сме нито зелени човечета, нито вампири, върколаци, духове, зомбита или каквото и да било от тоя род.
— Радвам се, че не сте зомбита — отвърнах. — Ще ми се да си мисля, че поне онова, което е останало от мозъка ми, е в безопасност. И за твое сведение няма прекалено много четене. Както впрочем няма и извънземни.
Деймън рязко се наведе напред и сложи ръце на свитите ми колене. От докосването му ме побиха тръпки, едновременно горещи и студени. Погледът му сякаш проникна направо в душата ми.
— Наистина ли мислиш, че в необятната, безкрайна вселена Земята — това тук — е единственото място, в което има живот?
— Н-не — заекнах. — Това, което стана днес… нормално ли е за… Всъщност, как се наричате?
Той вдигна поглед към небето, явно колебаейки се дали да ми отговори. С всяка секунда мълчание пулсът ми все повече се ускоряваше. Беше очевидно, че премисля какво да ми каже и какво да премълчи, а аз вече предчувствах, че каквото и да е, няма да ми хареса…
Шестнайсета глава
Не знаех да се разсмея ли, да заплача ли, или да си плюя на петите.
— Мога да ти кажа какво мислиш — усмихна се Деймън. — Не че чета мисли, просто е изписано на лицето ти. Мислиш, че съм опасен.
И кретен… и адски готин пич, но това никога нямаше да го призная. И извънземна форма на живот?
Поклатих глава.
— Знам, че звучи невероятно, но не ме е страх от теб.
— Наистина ли?
— Наистина — разсмях се, но смехът ми прозвуча някак налудничаво и съвсем неубедително. — Не изглеждаш като извънземен.
Стори ми се важно да го отбележа.
— А как изглеждат извънземните? — вирна вежда той.
— Ами… не като теб — смотолевих. — Не са толкова красиви…
— Смяташ, че съм красив? — засмя се той.
— Стига, моля ти се — стрелнах го с поглед. — Все едно пък не знаеш, че всички на тази планета смятат, че изглеждаш добре. — Струваше ми се абсурдно, че изобщо водим този разговор. — Извънземните, ако въобще съществуват, са малки зелени човечета с дълги, кльощави ръце или… или гигантски насекоми, или някакви дребни, сбръчкани създания.
Деймън се разсмя с глас.