— Като И-Ти ли?
— Да! Като И-Ти, идиот такъв! Радвам се, че ти е толкова забавно. Сигурно много те кефи да се бъзикаш с мен и да ме объркваш още повече — отвърнах троснато и понечих да стана.
— Седни долу, Кити.
— Не ми казвай какво да правя!
Той се изправи плавно и застана пред мен с ръце, спуснати от двете страни на тялото. Онази странна светлина отново заискри в очите му.
— Казах да седнеш!
Седнах. Не без да му покажа среден пръст, разбира се. Господин Пришълеца можеше да ми се прави на строг колкото си иска, но инстинктивно знаех, че не би ми направил нищо лошо.
— Ще ми покажеш ли истинския си образ? Нали не блещукаш като коледна елха? И, моля те, не ми казвай, че едва не целунах някое огромно хищно насекомо, защото направо ще…
— Кити!
— Извинявай — смотолевих.
Деймън затвори очи и пое дълбоко въздух. В средата на гърдите му се появи светлина и цялото му тяло започна да вибрира, както преди на пътя. После постепенно избледня, докато накрая не остана нищо друго, освен ослепителна жълто-червена светлина, която го погълна целия. След това огненото кълбо взе да придобива форма. Два крака, тяло, ръце, глава, изваяни единствено от светлина — толкова ярка и силна, че наоколо стана като ден.
Прикрих очите си с трепереща ръка.
— Мили боже!
Той заговори, но гласът му не се чуваше. Беше в главата ми.
„Така изглеждаме в действителност. Направени сме от светлина. Дори в човешкия си образ можем да пречупваме светлината, както поискаме“. Последва пауза. „Както виждаш, не съм насекомо. Нито… блещукам като коледна елха“.
Не виждах изражението му, не чувах тона му с ушите си, но ми беше ясно, че последният ми коментар го е подразнил.
— Наистина — прошепнах почти несъзнателно.
Бях чела толкова книги за паранормални явления, но в никоя от тях не се споменаваше такова нещо. Имаше същества, които блестят на светлината, стават прозрачни или летят с криле, но не и слънца с ръце и крака, за бога!
„Както виждаш, не съм и дребно, сбръчкано създание, което впрочем звучи обидно“.
В края на ръката му се оформи длан с пет пръста, която се протегна към мен.
„Можеш да ме пипнеш. Не боли. Предполагам, че дори е приятно за човешко същество“.
Господи! Под „човешко същество“ имаше предвид мен. Струваше ми се направо абсурдно, че ме нарича така. Преглътнах притеснено и вдигнах ръка. Беше ме страх да го докосна, но бях свидетел на нещо толкова… неземно, че любопитството ми надделя. Допрях пръсти до дланта му и по ръката ми премина ток. Светлината запулсира и се разля по кожата ми.
Поех рязко въздух. Деймън беше прав. Не болеше. Допирът беше топъл, мек и омайващо приятен. Сигурно така би се чувствал човек, ако можеше да докосне слънцето, без да изгори. Обвих пръсти около неговите. Светлината стана по-ярка и обгърна изцяло дланта ми. Малки жълто-червени езичета заиграха по китката ми и се спуснаха нагоре към лакътя.
„Бях сигурен, че ще ти хареса“.
Той отдръпна ръката си и отстъпи крачка назад. Светлината бавно угасна и пред мен отново стоеше Деймън — в човешкия си образ. Моментално усетих, че ми липсва топлината му.
— Кити? — каза той вече на глас.
Не бях в състояние да промълвя. Просто стоях и го гледах, вцепенена. Да, исках да знам истината, но сега, когато я научих, когато я видях с очите си, изобщо не ми беше лесно да я приема.
Деймън сякаш разбра по изражението ми как се чувствам и бавно седна на земята. Изглеждаше по-спокоен, но знаех, че е нащрек като див звяр, който би скочил мигновено при най-малкото мое движение.
— Кити? — повтори той.
— Ти си извънземен — промълвих едва.
— Аха. Това се опитвам да ти кажа.
— Божичко! — въздъхнах и вперих празен поглед в него. — И откъде си всъщност? От Марс ли?
Той се разсмя.
— Не си дори близо — отвърна той и затвори за миг очи. — Виж, ще ти разкажа една история. Готова ли си да я чуеш?
— История ли?
Той кимна и прокара пръсти по къдравата си коса.
— Ще ти прозвучи направо налудничаво, но помни какво видя, какво знаеш. Стана свидетел на неща, които ти се струват невъзможни. Представи си сега, че няма нищо невъзможно. — Той замълча, сякаш за да си събере мислите. — Идваме от една планета, която е отвъд Ейбъл.
— Ейбъл?
— Това е най-далечната галактика от вашата, на около тринайсет милиарда светлинни години от тук. А нашата планета е още десет милиарда светлинни години по-нататък. Няма телескоп, с който може да се види, нито космическа совалка, която да стигне дотам. Никога няма да има. — Той загледа умислено ръцете си. По лицето му премина тъга. — Дори и да изобретят някой ден, не би имало никакво значение. Нашата планета вече не съществува. Беше унищожена, когато бяхме деца. Затова трябваше да я напуснем и да намерим място, в което условията за живот да са донякъде приемливи. Не че имаме нужда от кислород, но поне не ни вреди.