— Добре де, не дишате ли?
— Ами не — отвърна той. — Откакто сме тук, го правим по навик, но понякога забравяме. Например, когато плуваме.
Това обясняваше защо бе стоял под вода толкова дълго.
— Продължавай. Слушам те.
Той ме погледна, сякаш за да се увери, че съм добре, а после кимна.
— Бяхме твърде малки, за да знаем как се казва галактиката ни. Дори не съм сигурен дали нашият вид изобщо е смятал за нужно да дава имена на тези неща, но си спомням как се казваше планетата ни — Лукс. А ние сме луксианци.
— Лукс… — повторих като в унес. Името ми звучеше някак познато. — Това не беше ли светлина на латински?
Той сви рамене.
— Дойдохме тук преди петнайсет години с един метеоритен дъжд. Има и други като нас. Някои са дошли много по-отдавна, може би през последните хиляда години. Не всички жители на нашата планета са се преселили тук. Една част са потърсили убежище по-далече, в други галактики. Други сигурно са се озовали на планети, на които не са могли да оцелеят, но когато се разбра, че условията на Земята са идеални за нас, все повече и повече луксианци започнаха да идват насам. Следиш ли мисълта ми?
Мигах тъпо.
— Мисля, че да. Казваш, че има и други като вас. Тризнаците Томсън като вас ли са?
Деймън кимна.
— Да. Дойдохме заедно и оттогава не сме се разделяли.
Това донякъде обясняваше собственическото чувство на Ашли.
— Колко от вас живеят тук?
— Точно тук ли? Няколкостотин.
— Няколкостотин! — възкликнах, изненадана.
Сега разбирах защо хората в града ме гледаха така странно… и онези в ресторанта. Бях с Ди — извънземната Ди.
— Защо в този град?
— Ами… гледаме да сме заедно. Не е… как да ти кажа. Всъщност това няма значение в момента.
— Значи сте дошли по време на метеоритен дъжд. А къде ви е корабът?
Чувствах се глупаво, че задавам такива въпроси. Той ме изгледа изпод око точно като онзи Деймън, с когото бях свикнала.
— Не ни трябва кораб, за да пътуваме. Ние сме светлина. Можем да се придвижваме със светлината като на автостоп.
— Но ако планетата ви е на милиони светлинни години оттук, а се движите със скоростта на светлината… тогава би следвало да сте пътували милиони години. Така ли е?
Учителят ми по физика от гимназията във Флорида би се гордял.
— Не. Можем да изкривяваме пространството и времето, както когато те спасих от камиона. Не съм учен и не знам как точно става, но можем. Някои по-добре от други.
Думите му звучаха налудничаво, но не го прекъснах. След всичко, на което бях станала свидетел, едва ли бях в състояние да отсъдя кое е нормално и кое не.
— Остаряваме подобно на хората, което ни помага да се приобщим по-лесно и да не се набиваме на очи. Когато дойдохме тук, всеки от нас си избра… обвивка. — Той забеляза неодобрителната ми реакция и сви рамене. — Не знам как да ти го обясня, без да те стресна. Както и да е. Повечето от нас не могат да променят външния си вид. Каквото са избрали с идването си, това е.
— Ти си направил доста добър избор тогава.
Той едва забележимо се усмихна и прокара длан по избуялата трева наоколо.
— Копирахме онова, което виждахме. Не знам защо започнахме да си приличаме, като пораснахме. Сигурно ДНК-то ни си е казало думата. Ние винаги се раждаме по трима. Открай време е така. — Той замълча за миг и вдигна глава да ме погледне. — Иначе, в общи линии, сме като вас.
— Като изключим, че можете да се превръщате в слънца… — въздъхнах, все още неспособна да възприема случващото се.
Той отново се усмихна.
— Факт. Е, също така сме и по-напреднали от хората.
— Колко по-напреднали? — попитах плахо.
— Да речем, че ако ни обявите война, няма никакъв шанс да спечелите — отвърна той.
Сърцето ми се сви и инстинктивно се отдръпнах назад. Дори не си бях дала сметка, че неволно съм се приближила към него, докато разговаряхме.