И гледаше право в Ди.
После вдигна палавото момченце на ръце и избяга, оставяйки количката си насред коридора.
— Какво беше това? — обърнах се към Ди.
Тя се усмихна, но изглеждаше разстроена.
— Малък град. Хората са странни тук. Не им обръщай внимание. Както и да е, след всичкото разопаковане, а сега и пазаруване, сигурно си се отегчила до смърт. Няма по-досадна работа. Тия две неща направо могат да ги сложат като наказание в ада! Представяш ли си? Цяла вечност да разопаковаш кашони и да пазаруваш храна.
От безспирното дърдорене на Ди довърших покупките си ухилена. Обикновено такива хора ме изтощаваха на петата секунда, но въодушевлението в очите й и начинът, по който се клатеше напред-назад на токчетата си, бяха заразителни.
— Взе ли каквото ти трябва? — попита тя. — Аз съм почти готова. Всъщност влязох само за да те намеря, но ме притегли хладилникът със сладолед. Като ме хване, не пуска.
Разсмях се и огледах количката си.
— Да, мисля, че и аз приключих.
— Давай тогава. Да вървим към касата.
Докато чакахме на опашката, Ди продължи да бъбри и аз съвсем забравих за странния инцидент при щандовете за мляко. Казваше ми, че е крайно време в Питърсбърг да отворят и втори магазин за хранителни стоки, защото в този не продавали екологично чиста храна, пък й трябвало екологично чисто пиле за ястието, което щяла да накара Деймън да й сготви за вечеря. След няколко минути свикнах с бързото й говорене и вече не се напрягах да следвам мисълта й. Не беше досадна бърборана, беше просто… жива. Надявах се да ми придаде малко от живеца си.
Опашката пред касата се изниза по-бързо, отколкото в големите супермаркети. Когато излязохме навън, тя се спря до един нов фолксваген и отвори багажника.
— Готина кола — казах.
Явно разполагаха с пари или пък Ди работеше.
— Влюбена съм в нея — отвърна тя и погали задния калник. — Тя е моето бебче.
Започнах да разтоварвам количката на задната седалка на моята таратайка.
— Кейти?
— Да?
Преметнах ключовете на колата около пръста си и вътрешно се примолих да ми предложи да се видим по-късно въпреки гадняра у тях. Мама кой знае докога щеше да спи.
— Искам да ти се извиня за брат ми. Като го знам какъв е, сигурно се е държал отвратително с теб.
Някак ми дожаля за нея, вероятно не й е лесно да живее с такъв бастун.
— Ти нямаш никаква вина.
Тя зачопли нервно по ключодържателя и бавно вдигна очи да ме погледне.
— Всъщност той си пази територията, затова не обича непознати.
Като куче? Почти се засмях, но очите й бяха широко отворени и тя, изглежда, наистина се опасяваше, че няма да й простя. Кой знае колко пъти й се беше налагало да се извинява заради брат си.
— Няма нищо. Може би просто не е бил в настроение.
— Може би — усмихна се тя, но усмивката й беше някак изкуствена.
— Наистина няма проблем. Не се притеснявай — казах.
— Благодаря ти! Виж, не смятам да вися непрекъснато на главата ти, кълна се — намигна ми тя, — но ще ми бъде приятно да се видим следобед. Имаш ли някакви планове?
— Всъщност мислех да се заема с обраслата цветна леха в двора. Искаш ли да ми помогнеш. Ще бъде забавно някой да ми прави компания.
— Супер! Само да оставя покупките вкъщи и идвам веднага — каза тя. — Никога не съм садила растения. Нямам търпение да пробвам!
Преди да попитам що за детство е имала, след като не е посадила дори задължителното бобче, покълнало в памук, тя се метна на колата и вече излизаше от паркинга. Хвърлих последен поглед на покупките на задната седалка и отворих шофьорската врата. Тъкмо понечих да се кача в колата, когато ме обзе странното чувство, че някой ме наблюдава.
Огледах се наоколо, но единственият човек на паркинга беше един мъж с черен костюм и тъмни слънчеви очила, който се взираше в снимката на изчезналото момиче на едно табло за обяви отсреща.
Изглеждаше като изваден от „Мъже в черно“. Липсваше му само устройството за изтриване на паметта и говорещото куче. Би било смешно само дето нищо в мъжа не беше забавно… Още по-малко пък фактът, че вече гледаше право в мен.
Малко след един на обяд Ди почука на входната врата. Когато се показах, тя стоеше до стълбите на верандата и се клатеше на пети върху платформите на високите си сандали. Много подходящо облекло за работа в градината. Слънцето проблясваше като ореол около тъмната й коса, а на лицето й грееше лъчезарна усмивка. Приличаше на принцеса от приказките. Или може би по-скоро на прекалила с кафе Тинкър Бел, като се има предвид колко беше хипер.