Гледах го с отворена уста.
— Затова ли Ди понякога сякаш става прозрачна?
— Забелязала ли си го? — изненада се той.
— Да, но си мислех, че ми се е сторило — отвърнах и се поразкърших, като че ли това можеше да ме изкара от пълното вцепенение, в което се намирах. — Май го прави, когато се чувства добре. Ръката й или очертанията на тялото й някак избледняват.
Деймън кимна.
— Някои от нас не могат напълно да контролират способностите си.
— Но ти можеш.
— Понеже съм върхът! — засмя се той.
Погледнах го изпод вежди.
— Ами родителите ви? — попитах след кратка пауза. — Каза, че работят в града, но никога не съм ги виждала.
Той сведе очи към земята.
— Родителите ни не успяха да стигнат дотук.
Стана ми болно за него и за Ди.
— Много съжалявам…
— Не се притеснявай. Беше толкова отдавна. Почти не ги помним вече.
Не можех дори да си представя какво им е. Макар спомените ми за татко да избледняваха с времето, все пак имах нещо, което да запълни липсата му. Как ли изобщо са оцелели без родители? Кой се е грижел за тях, докато са били малки?
— Чувствам се като пълна глупачка. Толкова време да си мисля, че работят на друго място.
— Не си глупачка. Кити. Виждаше онова, което искахме да видиш. Нас много ни бива в това — каза той, а после въздъхна. — Е, явно не достатъчно.
Извънземни… Просто умът ми не го побираше. Значи всичките ония откачалки, за които ми говореше Лиса, са прави. Сигурно са ги виждали. Може би и Човекът пеперуда съществува. А Чупакабра действително обикаля из Евърглейдс и пие козя кръв.
Изумруденозелените очи на Деймън проблеснаха за миг и се спряха върху лицето ми.
— Приемаш всичко това по-добре, отколкото очаквах.
— Е, ще имам достатъчно време после да се паникьосам и да изпадна в амок. Може би ще реша, че съм откачила — отвърнах и изведнъж ме загложди тревожна мисъл. — Можете ли да контролирате съзнанието на другите? Да четете мисли?
— Не — поклати глава той. — Способностите ни са свързани със светлината, с това, което сме. Ако тя може да бъде изкривена или манипулирана така, че да прониква в човешкото съзнание, вероятно бихме могли и да четем мисли, кой знае. Всичко е възможно.
Чувствах се толкова объркана, че ме обзе гняв.
— През цялото това време си мислех, че полудявам, а се оказва, че нищо не съм си въобразявала. Просто сте ме баламосвали. Много мило от ваша страна!
Деймън ме стрелна с поглед, в който се четеше раздразнение и нещо друго, което не успях да разгадая.
— Нямахме избор — отвърна той. — Не можем да си позволим някой да научи за нас. Бог знае какво би ни сполетяло.
Наложих си да не задълбавам в тази тема засега и просто попитах:
— Някой друг знае ли за вас?
— Двама-трима души от града, които представа си нямам за какви ни мислят, и един отдел в Министерството на отбраната, който е наясно с присъствието ни, но не знае какви способности имаме — каза той и ме погледна многозначително. — И не трябва да узнае. Онези в министерството смятат, че сме безобидни, и не ни закачат, стига да спазваме правилата им. Напротив, дават ни пари и къщи, в които да живеем. Затова е опасно, когато някой от нас използва свръхестествените си сили особено в присъствието на хора.
— Понеже може да бъдете разкрити?
— Да. Но и по друга причина — отвърна той и прокара длан по лицето си. — Всеки път, когато прилагаме способностите си в близост до човек, върху него остава следа, по която всички от нашия вид могат да разберат, че е бил в съприкосновение с някой от нас. Затова правим всичко възможно никога да не ни се налага, но ти… с теб нещата напълно излязоха извън контрол.
— Когато спря камиона, това остави ли следа върху мен?
Той извърна глава и не отговори.
— А когато прогони мечката? Това също ли? — попитах, притеснена, и гърлото ми се сви от страх. — Значи тризнаците Томсън и всички останали като вас знаят, че съм била… облъчена от теб?
— Да — отвърна той. — И хич не са доволни от това.
— Тогава защо спря камиона? Ясно е, че съм огромен проблем за теб.
Деймън бавно се обърна към мен, но отново не отговори. Очите му бяха затворени и дори по тях не можех да разбера какво мисли. Поех дълбоко въздух, готова да избягам, да се бия за живота си.
— Какво ще правиш с мен? — попитах.