Последва мълчание, а когато той най-после проговори, гласът му сякаш трепереше.
— Какво ще правя с теб ли?
— Защо се учудваш? Знам за вас и представлявам риск за всички ви. Може… да ме подпалиш, бог знае какво друго можеш да ми направиш.
— Ако възнамерявах да ти правя каквото и да било, щях ли да ти кажа всичко това?
Имаше право.
— Не знам.
Той се приближи и понечи да ме докосне, но като видя, че инстинктивно се дръпнах, се отказа.
— Нищо няма да ти направя. Кити.
— Как можеш да ми имаш доверие? — попитах и прехапах устни.
Той ме гледа безмълвен известно време, а после протегна ръка и ме хвана за брадичката.
— Не знам. Просто ти вярвам. Пък и ако трябва да бъда откровен, какво ще спечелиш, ако се разприказваш? Най-много да те сметнат за луда. Дори да вдигнеш врява до небето, единственото, което ще постигнеш, е да си навлечеш проблеми с ония от министерството, а едва ли искаш подобно нещо. Те биха направили всичко, само и само населението да не разбере за нас.
Стоях, онемяла и неподвижна, усещайки мекотата на допира му там, където пръстите му докосваха лицето ми. В душата ми бушуваха всевъзможни чувства. Гледах го, чувствах близостта му, присъствието му ме обгръщаше и изведнъж си дадох сметка колко лесно е в този момент да се поддам на нещо, от което вероятно никога нямаше да мога да изплувам. Дръпнах се.
— Значи затова се държеше така отвратително с мен през цялото това време, а не защото ме мразиш?
Деймън погледна към все още протегнатата си, но вече празна длан и прибра ръката си.
— Не те мразя, Кити.
— И затова ли не искаше да бъдем приятелки с Ди — защото те беше страх, че ще науча истината?
— Да, а и защото си човешко същество. Хората са слаби и ни навличат само проблеми.
— Въобще не сме слаби! — сопнах се и го изгледах с присвити очи. — Освен това вие сте дошли на нашата планета, а не обратното. Не мислиш ли, че заслужаваме малко уважение?
Изумруденозелените му очи се усмихнаха.
— Взимам си бележка — каза той и погледът му премина по лицето ми. — Как си? Да не би да ти дойде много всичко това?
— Не знам. Опитвам се да го възприема. Но мисля, че няма тепърва да откачам.
Деймън се изправи.
— Добре тогава. Хайде да се прибираме, преди Ди да е решила, че съм те убил.
— Нима ще си помисли подобно нещо?
По лицето му премина сянка.
— На всичко съм способен, Кити. Не бих се поколебал да убия човек, за да защитя семейството си, но теб не те грози такава опасност.
— Радвам се.
Той погледна някъде в далечината и каза:
— Много други обаче биха направили всичко, за да се сдобият със способностите, които имаме, и не биха се спрели пред нищо, за да стигнат до мен и до останалите луксианци.
Отново ме обзе паника.
— Какво общо има това с мен?
Деймън клекна и лицето му се изравни с моето. Погледът му обаче продължаваше да се рее някъде далеч.
— Дирята, която оставих върху теб, когато спрях камиона, може да бъде проследена, а в момента светиш като празнична заря на четвърти юли.
Дъхът ми секна.
— Те могат да те използват, за да стигнат до мен — продължи той и посегна да махне едно листо от косата ми. Ръката му за миг се задържа на лицето ми. — А ако те хванат… смъртта би била спасение.
Седемнайсета глава
Ярка светлина проникваше през прозорците и разсейваше мрака, в който се чувствах толкова уютно. Изръмжах и зарових глава в меката възглавница. Устата ми беше пресъхнала, главата ми пулсираше от болка. Не исках да се събуждам. Нямах ясна представа защо исках да продължа да спя колкото е възможно по-дълго, но бях сигурна, че имам основателна причина.
Понечих да се обърна и осъзнах, че цялата съм схваната. Отворих с усилие клепачи. Две яркозелени очи се взираха в мен. Закашлях се от сподавен вик и подскочих стресната. В бързината краката ми се оплетоха в леката завивка и едва не се строполих до леглото.
— Мили боже! — възкликнах с прегракнал глас.
Ди ме хвана, преди да падна, и ме задържа под мишниците, докато освободя краката си.
— Извинявай, не исках да те уплаша.
Заритах одеялото като бясна и се спрях едва когато го стъпках на топка на пода. Бях по гащи, а фланелката, с която бях облечена, не беше моя и беше поне с три номера по-голяма. Изчервих се, като си спомних, че Деймън ми я беше дал. Дори миришеше на него — на мускус и борова гора.