Тя се ухили.
— Доста практично — казах и внимателно седнах, надявайки се, че столът няма да се премести отново. — Значи се движите със скоростта на светлината?
— Мисля, че дори малко по-бързо.
Ди се стрелна към печката и сложи ръката си над тигана, който веднага зацвърча под дланта й. Тя ми се усмихна през рамо. Котлонът изобщо не беше включен, но скоро в кухнята замириса на пържен бекон.
Надвесих се напред, за да виждам по-добре.
— Как го правиш?
— С топлината — каза тя. — Става много по-бързо. Мога да опека прасе за секунди.
И наистина след две-три минути тя постави пред мен чиния с пържени яйца и бекон. След изпълнението със стола и микровълновата ръка започвах сериозно да й завиждам.
— Та какво ти каза Деймън снощи? — попита тя и седна на масата пред чиния, отрупана с яйца.
— Показа ми някои от вашите извънземни номера. — Храната ухаеше великолепно и апетитът ми веднага се събуди. — Впрочем благодаря за закуската.
— Удоволствието е мое — отвърна тя и прибра косата си в небрежен кок. — Нямаш представа колко е трудно да се правиш на нещо, което не си. Това е една от причините да нямаме близки приятели, които да са… хора. Затова и Деймън беше толкова против, че се сприятелихме.
Едва бях започнала да ям, а тя вече беше излапала половината от храната в чинията си.
— Повече няма да ти се налага да се криеш и да се преструваш.
Тя вдигна поглед. Очите й блестяха от въодушевление.
— Искаш ли да ти кажа нещо много яко?
Вече бях готова да чуя какво ли не.
— Казвай.
— Можем да виждаме неща, които са невидими за хората. Например енергията, която всички вие излъчвате около себе си. Мисля, че й викат аура или нещо подобно. Това е вашата светлина, някои смятат, че отразява жизнените ви сили, защото се променя според емоционалното състояние на човека — например, когато не се чувства добре или е болен.
Вилицата увисна пред устата ми.
— Ти в момента виждаш ли моята енергия?
Тя поклати глава.
— Точно в момента си доста облъчена и не я виждам заради дирята, но когато се запознахме, беше бледорозова, което май е нормално. Но ставаше яркочервена всеки път, когато говореше с Деймън.
Червеното сигурно беше признак за гняв. Или страст.
— Аз обаче не умея много да разчитам енергии. Някои способности са ни по-развити, други — не чак толкова. Матю например е адски добър в това с енергиите.
— Какво?! — възкликнах втрещена и изпуснах вилицата. — Учителят ни по биология? И той ли е извънземен? Недей, моля ти се, че почнах да си представям сцени от онзи ужасен филм „Факултетът“.
Това обаче обясняваше доста неща — реакцията му, когато ни видя с Деймън след разходката до езерото, странните погледи, които ми хвърляше в час.
Ди се задави с портокаловия сок, който пиеше.
— Спокойно, не крадем тела.
Слава богу!
— Стига бе! И какво? Имате нормални професии и ходите на работа?
— Да — отвърна тя и скочи от стола. — Искаш ли да ти покажа мен в какво ме бива най-много?
Кимнах. Тя се отдалечи малко от масата и затвори очи. Въздухът около нея сякаш започна да вибрира. Миг по-късно тя се превърна от тийнейджърка в силует, изваян от светлина, а после във вълк.
— Хм — прокашлях се. — Сега разбирам откъде са се появили легендите за върколаците.
Тя се приближи до мен и побутна ръката ми с влажната си муцуна. Не знаех какво точно се очаква да направя и просто я погалих по обраслата с козина глава. Вълкът джафна няколко пъти, което прозвуча по-скоро като кикот, и се отдалечи. Няколко секунди по-късно Ди отново стана такава, каквато я знаех.
— Ще ти покажа и нещо друго, но няма да се шашкаш — каза тя и разтърси рамене.
— Добре — отвърнах, стискайки здраво чашата с портокалов сок.
Ди затвори очи, тялото й избледня, превърна се в светлина и после пак придоби очертания, но този път тя бе съвсем различна. Лицето й беше по-бледо, косата й — светлокестенява, се спускаше под раменете й. Извитите й вежди подчертаваха големите й бадемови очи. Розовите й устни се усмихваха. Беше по-ниска и изглеждаше малко по-обикновена.
— Това съм аз! — почти изцвилих, взирайки се в себе си.
— Да! — отвърна двойничката ми. — Намираш ли някаква разлика?
Сърцето ми биеше като лудо. Понечих да се изправя, но краката не ме държаха. Отворих уста да кажа нещо, но не успях да издам нито звук.