— Ще откача! — прошепнах, когато се поокопитих малко. — Носът ми наистина ли е такъв? Я се обърни. — Тя се завъртя. — Задникът ми хич не изглежда зле.
Двойничката ми се разсмя, а после постепенно започна да избледнява. Очертанията на тялото й все още се виждаха, но през него вече прозираше хладилникът. Миг по-късно тя отново стана Ди.
— Мога да приема какъвто образ си поискам. Само в брат си не мога да се преобразя. Тоест, не че не мога, но не бих го направила. Би било супер гадно — каза тя и направи гримаса на отвращение. — Всички луксианци владеят мимикрията, но повечето могат да се преобразяват само за няколко секунди. Аз обаче мога да остана във формата, която съм приела, колкото си поискам.
Личеше, че се гордее с това.
— Правили ли сте това друг път? Преобразявали ли сте в някого други го пред мен?
Тя поклати глава.
— Деймън ще побеснее дори и сега, ако разбере, че съм го направила. Това също оставя диря върху хората, не много ярка, но все пак. Ти обаче, така или иначе, светиш като коледна елха в момента, така че няма значение.
— Деймън също ли може да се преобразява? Да се превърне в кенгуру например, ако поиска?
Ди се разсмя.
— Деймън може почти всичко. Той е един от най-надарените сред нас. Повечето луксианци могат с лекота да се справят с едно или две неща. Останалите им способности не са толкова развити. Докато на него всичко му е като детска игра.
— Понеже е върхът — смотолевих.
— Веднъж даже премести къщата с няколко сантиметра — каза Ди и набърчи носле. — Направо с основите я премести.
Мили боже…
Отпих глътка сок и попитах:
— Властите наистина ли не знаят на какво сте способни?
— Не. Едва ли — отвърна Ди. — Винаги сме внимавали да не го показваме. Знаем, че хората ще се паникьосат, ако разберат какво можем. Знаем също, че ще се опитат да се възползват от способностите ни. Затова се стараем да ги запазим в тайна.
Имах нужда от малко време, за да осмисля онова, което ми казваше. Отпих отново от сока. Главата ми работеше на такива обороти, че имах чувството, че всеки момент ще се пръсне.
— Как стана така, че дойдохте тук? Деймън каза, че нещо се е случило с вашата планета.
— Меко казано — отвърна Ди и започна да прибира масата. Изглеждаше напрегната. — Планетата ни бе унищожена от арумианците.
— Арумианци ли? — повторих замислена и изведнъж ми светна. — Това идва от мрак, нали? Те ли искат да ви отнемат силите?
— Да — каза тя и ме погледна през рамо, миейки чиниите.
— Те са ни врагове. В общи, линии единствените врагове, които имаме. Освен може би хората, ако внезапно решат, че не ни искат тук. Арумианците са пълна противоположност на нас. Живееха на съседната планета. И унищожиха дома ни. Когато бях малка, мама ми разказваше преди заспиване, че в самото начало вселената била просто светлина, толкова ярка и чиста, че сенките се изпълнили със злоба и завист. Арумианците са деца на сенките, злобни, завистливи и решени да заличат всичката светлина във вселената, без да си дават сметка, че без нея не може да има сянка. Едното не може да съществува без другото. Много луксианци смятат, че когато бъде убит арумианец, някъде във вселената угасва една светлина. Тази история е единственото, което си спомням от мама.
— Родителите ти така ли са загинали? — попитах и веднага съжалих. — Извинявай. Не трябваше да задавам такъв въпрос.
Ди спря водата и се обърна.
— Няма нищо. Нормално е да попиташ. И е добре да знаеш, но не трябва да се плашиш.
Не разбирах как смъртта на родителите й може да ме уплаши, но предчувствах, че ми предстои да науча нещо наистина притеснително.
— Тук също има арумианци. Властите си мислят, че са като нас, а ние нямаме друг избор, освен да поддържаме заблудата, защото иначе има опасност онези от службите да надушат цялата работа и всичко да отиде по дяволите.
— Ди се подпря на мивката и ме погледна. — А ти в момента си като фар за арумианците.
Направо ми прилоша.
— Няма ли начин да се махне тая диря?
— Ще изчезне сама след време — отвърна Ди и се опита да се усмихне. — Дотогава обаче е добре да стоиш близо до нас и най-вече до Деймън.
Много хубаво, няма що! Но можеше и да е по-лошо.
— Значи изчезва… макар и след време. Пак добре. Ако това е единственият ми проблем, все някак ще се справя.