Хвърлих огризката от ябълката в кофата и погледнах роклите, които мама бе преметнала на стола. Не се очертаваше да ги облека скоро на любовна среща.
Някой почука на задната врата и ме стресна, както се бях замислила. Отидох да отворя. Беше Деймън. Дори и с небрежните си джинси и бяла тясна фланелка изглеждаше толкова поразително, че чак се смутих. А още по-притеснително бе, че стоеше на прага и ме зяпаше с искрящите си зелени очи, които сякаш ме поглъщаха.
— Здрасти — казах.
Той отвърна с кимване, от което не можах да разбера в какво настроение е.
— Ъ-ъ-ъ — заекнах. — Ще влезеш ли?
— Не — поклати глава той. — Реших, че може би ти се прави нещо.
— Така ли?
По очите му личеше, че се забавлява.
— Да. Освен ако не си заета да постваш в блога си или да садиш китки в градината.
— Много смешно! — отвърнах и понечих да затворя вратата в лицето му.
Той протегна ръка и я задържа отворена, без дори да я докосва.
— Добре. Нека пробваме отново. Искаш ли да излезеш с мен?
Не особено, но бях любопитна какво има предвид. А и вече донякъде разбирах защо е толкова дръпнат. Може би пък не беше невъзможно да излезем, без да се изпотрепем.
— Къде предлагаш да ходим?
Деймън свали ръка от касата на вратата и сви рамене.
— Да отидем на езерото.
— Този път ще се огледам, преди да пресека пътя — отвърнах и тръгнах след него, избягвайки закачливия му поглед.
Докато прекосявахме двора, пъхнах ръце в джобовете на шортите си и се престраших да кажа онова, което ми беше на устата.
— Нали не ме водиш към гората, понеже си размислил и си решил, че няма да опазя тайната ви?
Деймън прихна да се смее.
— Голяма параноя те гони.
— Каза извънземният, който може да ме изстреля в небето, без да ме докосне!
— Случайно да си се заключвала по стаите или да си си блъскала главата в стените?
— Не, Деймън — стрелнах го с поглед, — но благодаря, че си загрижен за психичното ми здраве.
— По-спокойно, де. Искам да се уверя, че няма опасност да откачиш и да разкажеш на целия град за нас.
— Не се притеснявай. Няма такава опасност — отвърнах сухо.
Той ме погледна многозначително.
— Знаеш ли с колко хора сме имали близки отношения? Имам предвид наистина близки.
Намръщих се. Не беше трудно да разбера накъде бие. И колкото и да е странно, това не ми се понрави. Той го усети и се разсмя дълбоко и гърлено.
— И изведнъж се появява някакво момиченце и ни разобличава. Нали разбираш колко ми е трудно просто така… да ти се доверя?
— Не съм момиченце и те уверявам, че ако можех да върна времето назад, никога нямаше да се изстрелям пред оня камион.
— Радвам се да го чуя — отвърна той.
— Но не съжалявам, че научих истината. Изясниха ми се доста неща. Чакай малко, вие можете ли да връщате времето назад? — попитах съвсем сериозно.
Как не ми беше хрумнало досега?
Деймън въздъхна и поклати глава.
— Да, можем да манипулираме времето, но избягваме да го правим. Освен това става само ако е напред, в бъдещето. Поне не знам някой да е успял да се върне в миналото.
Така се ококорих, че имах чувството, че очите ми ще изхвръкнат от орбитите си.
— Господи! Направо слагате Супермен в малкия си джоб!
Той се усмихна, навеждайки глава, за да не се удари в един нисък клон.
— Да, но не очаквай да ти кажа кой е нашият криптонит.
— Мога ли да те попитам нещо? — казах, след като повървяхме известно време по покритата с листа пътека.
Деймън кимна. Поех дълбоко въздух и се престраших.
— Онова момиче, Бетани, което се смята за изчезнало, е имало връзка с Доусън, нали?
— Да — отвърна той и ме изгледа косо.
— Тя знаеше ли за вас?
Минаха няколко секунди, преди да ми отговори.
— Да.
Погледнах го крадешком, за да разбера дали не отивам твърде далеч. Изражението му бе непроницаемо, очите му — вперени право напред.
— Затова ли е изчезнала?
Отново последва пауза.
— Да.
Явно щях да получавам само едносрични отговори. И това беше нещо.
— Да не би да е казала на някого? Искам да кажа, защо… трябваше да изчезне?
Деймън въздъхна тежко.
— Сложно е, Кити.
„Сложно“ можеше да означава какво ли не.