— Тя… мъртва ли е?
Той не отговори. Спрях, за да изтърся едно камъче от сандала си.
— Няма да ми кажеш, нали?
Той ми се ухили с такава лекота, че направо се вбесих.
— Защо въобще искаше да дойдем тук? — попитах, закопчавайки сандала си. — За да си говорим с недомлъвки ли? Сигурно ти е много забавно.
— Забавно ми е да те гледам как почервеняваш, когато си ядосана.
Измерих го с поглед.
Деймън отвърна с усмивка и продължи да върви. Стигнахме до езерото, без да разменим нито дума повече. Едва когато се спря на самия бряг, той се обърна към мен и каза:
— Като се изключи извратеното удоволствие, което ми доставя да те гледам как излизаш от кожата си, дойдохме тук, защото реших, че може би имаш още въпроси.
Това, че му харесваше да ме вбесява, наистина беше извратено, но по-лошото бе, че и на мен ми доставяше удоволствие да го дразня.
— Естествено, че имам.
— На някои ще получиш отговор, на други не — каза той и се замисли. — Всъщност май е по-добре да отговоря на всичките ти въпроси. Така ще приключим темата и няма повече да отваряме дума за това. Но ще трябва да се потрудиш, ако искаш да знаеш всичко.
Да не отваряме повече дума за това, че са извънземни? Лесно е да се каже.
— Какво трябва да направя?
— Чакам те на скалата — отвърна той и събу обувките си.
— Какво? Не нося бански.
— Е, и? — ухили се той. — Не можеш ли да се поразсъблечеш.
— Забрави! — отсякох и скръстих ръце.
— Така си и мислех. Ами с дрехите? Или никога не си плувала с дрехи?
Естествено, че бях плувала с дрехи. Кой не го е правил? Но времето далеч не беше толкова топло.
— Защо изобщо трябва да плуваме, за да ми отговориш на въпросите?
Деймън ме погледна за миг, а после сведе очи и ресниците му хвърлиха сянка върху лицето му.
— Не трябва. Просто ми се струва нормално, след като сме дошли на езерото — каза той и скулите му сякаш поруменяха под лъчите на залязващото слънце. — Когато плувахме миналия път…
— Да? — насърчих го, пристъпвайки крачка напред.
Той отново вдигна поглед и очите ни се срещнаха.
— Беше ли ти приятно?
— В моментите, в които не се държеше като идиот, и ако изключим факта, че те бяха накарали насила да излезеш с мен.
На устните му се появи усмивка и той извърна глава.
— Аз не помня откога не съм се забавлявал така. Знам, че звучи глупаво, но…
Сърцето ми заби по-силно.
— Не е глупаво — отвърнах и изведнъж проумях какъв му е проблемът. Той просто искаше да бъде нормален. — Добре. Хайде да плуваме. Само недей да изчезваш под вода за пет минути.
— Дадено — разсмя се Деймън и съблече фланелката си.
Изритах сандалите си, опитвайки се да не го зяпам, особено като се има предвид, че ме гледаше под око, сякаш очакваше всеки момент да се откажа. Метнах му бърза усмивка и пристъпих към езерото да пробвам водата с крак.
— Студено е, за бога!
— Сега ще видим тая работа — намигна ми той.
Очите му придобиха онзи неестествен блясък, тялото му започна да вибрира и миг по-късно се превърна в огнено кълбо, което… изхвърча в небето и се стрелна в езерото, озарявайки го отвътре като подводно осветление. После за секунди обиколи скалите в средата поне десетина пъти, преди отново да приеме човешки образ. Фукльо!
— На извънземен ли се правиш? — подкачих го, тракайки със зъби от студ.
Той се облегна на ръба на скалата, отметна назад мократа си коса и махна с ръка към мен.
— Хайде, влизай. Вече не е толкова студено.
Стиснах зъби, приготвяйки се да вляза в ледената вода, но за мое изумление езерото наистина не беше студено. Не беше чак топло, но не беше и ледено. Натопих се до кръста и тръгнах към него.
— Готин номер! Имаш ли и други такива?
— Мога да направя така, че изобщо да не ме виждаш — отвърна той и ми подаде ръка.
Преди да се усетя, вече ме беше изтеглил върху скалите с все мокрите дрехи. Подухваше, треперех от студ и допирът с нагрятия от слънцето камък ми дойде много добре.
— Как така? — попитах.
Той се облегна назад на лакти, спокоен и невъзмутим, сякаш изобщо не му пукаше, че е мокър на хладния бриз.
— Направени сме от светлина и можем да я манипулираме, както си искаме. Да я пречупваме, ако разбираш какво имам предвид.