— Не съвсем — отвърнах.
Трябваше да внимавам повече в часовете по физика.
— Нали ме видя в истинския ми образ? — Кимнах и той продължи. — Видя как вибрирам, докато не се разградя на малки частици светлина. Е, мога избирателно да елиминирам светлината и да стана невидим.
Свих колена към гърдите си.
— Това е изумително, Деймън!
Той се усмихна и на едната му буза за миг се появи трапчинка. После се излегна на скалата, сплитайки ръце под главата си, и каза:
— Знам, че имаш много въпроси. Задай ги.
Беше прав. Толкова неща исках да го питам, че не знаех откъде да започна.
— Вярвате ли в бог?
— Изглежда готин пич.
Примигнах, изненадана, чудейки се да се разсмея ли, или не.
— Вие въобще имате ли бог?
— Спомням си, че имахме нещо като църква, но повече от това не знам. Старейшините не говорят на религиозни теми. То пък и ние кога ли се виждаме със старейшини.
— Какво значи „старейшини“?
— Е, какво може да значи? По-възрастни.
Изгледах го изпод вежди.
— Нещо друго да питаш? — ухили се той.
— Защо си такъв задник? — изстрелях, без да се замисля.
— Всеки има някаква дарба, нали?
— О, ти си особено надарен тогава.
Той ме погледна за миг и затвори очи.
— Явно наистина не можеш да ме понасяш.
Поколебах се какво да отговоря.
— Не е вярно. Деймън — отвърнах. — Просто ми е трудно… да те харесам. Много си странен.
— Ти също — каза той, без да отваря очи. — Прие невъзможното. Държиш се мило със сестра ми, а и с мен, въпреки че — да си призная — на моменти съм бил доста груб с теб. Можеше да хукнеш вчера и да разтръбиш на всички за нас, но не го направи. И най-вече не ми търпиш глупостите, реагираш веднага — добави той с усмивка. — Харесва ми това в теб.
Опа! Какви бяха тия откровения?
— Нещо в мен ти харесва?
— Следващият въпрос — каза той.
— Позволено ли ви е да имате гаджета? Имам предвид хора, човешки същества.
Той сви рамене.
— Какво значи да ни е позволено? Ако питаш дали се случва, отговорът е „да“. Дали е желателно? Определено не. Така че, да, не е забранено, но какъв би бил смисълът? Не можем да имаме дълга връзка, след като трябва непрекъснато да крием какви сме всъщност.
— Значи като се изключи това, иначе сте като нас, ъ-ъ-ъ… в други отношения?
Деймън се изправи и ме погледна, изненадан.
— Моля?
Усетих как се изчервявам.
— Имам предвид… сексуално. Нали се сещаш? Понеже сте от светлина и прочие. Просто не виждам как биха станали някои работи.
Устните на Деймън се извиха в лека усмивка и това бе единственият знак, който ми даде. Миг по-късно се озовах по гръб, на сантиметри под тялото му.
— Какво те интересува всъщност? — каза той, вперил поглед в очите ми. — Дали ме привличат земни момичета? — Над челото му паднаха кичури мокра черна коса. Миниатюрни капчици вода покапаха по лицето ми. — Или дали ме привличаш ти?
Той сви лакти и бавно се спусна над мен. При допира на телата ни дъхът ми секна. Усещах релефа на стегнатите му мъжки гърди с всяка мека извивка на тялото си. Внезапната близост помежду ни ме разтърси из основи. Побиха ме тръпки, не от студ, а от това колко прекрасно се чувствах с него. Топлината му ме обгръщаше. Долавях всеки дъх, който си поемаше, а когато и последните милиметри, които ни деляха, се стопиха, направо зяпнах.
О, да, някои работи определено биха станали.
Деймън се отмести и легна по гръб до мен.
— Следващият въпрос — каза с плътен, дрезгав глас.
Лежах като вцепенена, вперила празен поглед в небето.
— Можеше просто да ми кажеш — отвърнах и го погледнах. — Не беше нужно чак да ми показваш.
— Да, но нямаше да е толкова забавно — каза той и извърна глава към мен. — Следващият въпрос, котенце.
— Защо продължаваш да ми казваш така?
— Защото ми приличаш на малко пухкаво коте, което дращи, но не хапе.
— Нали ти е ясно, че няма такава комбинация.
Той сви рамене.
Опитвах се да събера разпръснатите си мисли, за да му задам някакъв въпрос. Исках да го питам толкова много неща, но след изненадващото му изпълнение главата ми беше празна.
— Мислиш ли, че има и други арумианци наоколо?
По лицето му премина едва забележимо чувство. Той килна глава назад и ме погледна изпитателно.