Выбрать главу

— Те винаги са наоколо — каза.

— И ви преследват?

— Това е единственото, което ги интересува — отвърна той и отново впери поглед в небето. — Без силите ни те са като… земните хора, само че по-зли и безскрупулни. Целта им е да ни унищожат.

Преглътнах и попитах:

— Сблъсквал ли си се с тях?

— Много пъти — отвърна той и се обърна на една страна, подпирайки главата си с юмрук. Кичур къдрава коса падна над очите му. — Отдавна съм изгубил сметката колко от тях съм убил. А сега, както си светнала като фар, ще дойдат още.

Едва се сдържах да не протегна ръка, за да отметна непокорния кичур от очите му.

— Защо тогава спря камиона?

— Да не би да предпочиташ да го бях оставил да те размаже?

Дори не си направих труда да му отговарям.

— Защо го спря наистина?

Той се поколеба за миг и обходи с поглед лицето ми. На скулите му трепна мускул.

— Честно ли?

— Честно.

— Ще получа ли червена точка? — попита той тихо.

Стаих дъх, пресегнах се и махнах кичура от челото му. Пръстите ми едва допряха лицето му, но той рязко пое въздух и затвори очи. Отдръпнах ръката си, изненадана, че въобще бях дръзнала да го докосна.

— Зависи как ще отговориш.

Деймън отвори очи. Зениците му бяха бели, странно красиви. Той отново се отпусна по гръб и ръката му се долепи до моята.

— Следващият въпрос.

Изпитах нужда да притисна корема си с ръце.

— Защо остава диря, когато използвате способностите си?

— Защото поглъщате част от светлината. Неизбежно е. След време лъчението отслабва и изчезва, но колкото по-драстична е намесата ни, колкото повече енергия е било необходимо да използваме, толкова по-забележима е дирята, която остава върху вас. Например, когато Ди избледнява в твое присъствие, това не ти се отразява особено, но в случаи като с камиона или с мечката се отделя много енергия и следата е доста по-ярка. При по-продължително въздействие, да речем, когато лекуваме някого, дирята не е толкова силна, но отнема повече време да се разсее. Не знам защо.

Той замълча за миг, а после продължи.

— Трябваше да внимавам повече с теб. Когато прогоних мечката, използвах концентрирана светлина, която е като лазер и оставя доста ярка диря. Така те е надушил арумианецът.

— Имаш предвид онзи, който ме нападна ли? — попитах със свито сърце.

— Да — отвърна той и прокара длан по лицето си. — Арумианците рядко се навъртат по тези места, защото си мислят, че тук няма наши хора. Бета-кварцът в скалите поглъща енергийния ни отпечатък и това ни помага да останем незабелязани. Затова толкова много луксианци са се установили в околността. Онзи, който те нападна, вероятно е минавал случайно. Засякъл е дирята ти и е разбрал, че си била в съприкосновение с някой от нас. А вината за това е моя.

— Защо да е твоя? Да не би да си ме нападнал ти?

— Не съм, но на практика съм насочил нападателя към теб — каза той, стискайки зъби.

Онемях. Почувствах се така, сякаш някой ме е ударил в слабините. Кръвта толкова бързо се отдръпна от лицето ми, че ако бях права, сигурно щеше да ми се завие свят. Изведнъж всичко, което ми беше казал онзи ужасен човек, доби смисъл. Тях търсеше, за тях ме питаше.

— Къде е той сега? Ами ако още е тук? Ами ако се върне? Какво…

Деймън хвана ръката ми и вплете пръсти в моите.

— Кити, успокой се. Ще получиш удар.

Инстинктивно погледнах към сплетените ни ръце, но той не се отдръпна.

— Няма да получа удар.

— Сигурна ли си?

— Да! — сопнах му се.

— Той вече с нищо не може да те застраши — каза Деймън след няколко секунди.

— Да не би да си го убил?

— Нещо подобно.

— Нещо подобно ли? Какво е подобно на убийство?

— Добре де. Убих го.

В гласа му нямаше нито следа от съжаление или чувство за вина. Сякаш да убива му беше ежедневие. Трябваше да ме е страх от него, много да ме е страх.

— Ние сме врагове, Кити — въздъхна Деймън. — Ако не го бях убил аз, щеше той да ме убие, да отнеме силите ми и да привлече и други като него тук. Много от нас щяха да бъдат в опасност. Ти щеше да бъдеш в опасност.

— А сега? След инцидента с камиона дирята върху мен е още по-ярка. Ами ако дойде някой друг? — попитах, пренебрегвайки отвратителното чувство на страх и безпомощност, от което стомахът ми се бе свил на топка.