— Да се надяваме, че никой от тях не е наоколо. Иначе лъчението ти постепенно ще избледнее. Не се притеснявай, всичко ще бъде наред.
Той движеше палец по опакото на ръката ми, сякаш за да ме успокои, и от този малък жест наистина се чувствах по-спокойна.
— А ако все пак се появи някой?
— Ще убия и него — отвърна той, без да се поколебае. — Затова ще трябва известно време да стоиш близо до мен.
— Знам. Ди ми спомена. Това означава ли, че вече не искаш да стоя настрана от вас? — попитах, прехапвайки притеснено устни.
— Въпросът не е какво искам аз — отвърна той и хвърли поглед към сплетените ни ръце. — Но ако зависеше от мен, нямаше да припариш до нас.
Думите му ме жегнаха в сърцето. Дръпнах рязко ръката си и казах троснато:
— Поне си откровен.
— Не ме разбирай погрешно — отвърна Деймън. — В момента можеш да заведеш някой арумианец право при сестра ми. А аз трябва да я предпазя на всяка цена. Тя е единственото, което ми е останало. Трябва също да предпазя и останалите тук. Аз съм най-могъщият сред тях. Мой дълг е да ги защитя. И докато дирята върху теб не изчезне напълно, не искам да ходиш, където и да било с Ди, ако и аз не съм с вас.
Надигнах се и погледнах към брега.
— Мисля, че е време да се връщаме.
Пръстите му обгърнаха ръката ми. От допира ме побиха тръпки.
— Сега не можеш да се разхождаш навън сама. Разбираш ли? Трябва да бъда с теб, докато стане безопасно.
— Нямам нужда от бавачка. — Толкова силно стисках зъби, че чак челюстта ме заболя. Изобщо не ми беше приятно, че не трябва да се виждам с Ди, но разбирах, че е опасно. Това обаче не означаваше, че думите му не ме нараняваха. — И не се притеснявай за сестра си. Ще гледам да стоя настрана от нея, докато не избледнее дирята.
— Ти май не си даваш сметка за какво става дума — каза твърдо той. Хватката му не стана по-силна, но имах чувството, че му се иска да ме разтърси с всички сили. Знаех обаче, че никога няма да го направи. — Ако някой от тях те докопа, няма просто да те убие. Онзи пред библиотеката само си играеше с теб. Ако не бях дошъл, щеше да те докара дотам да се молиш за живота си и после щеше да те принуди да го заведеш при нас.
— Деймън… — промълвих със свито гърло.
— Затова нищо няма да гледаш, а просто няма да припарваш до нея. Ясно ли е? В момента представляваш огромна опасност за Ди, а аз няма да допусна да й се случи нещо.
Любовта към сестра му беше достойна за възхищение, но с нищо не ми помогна да преодолея гнева, който забушува във вените ми.
— А после? След като избледнее дирята?
— Бих предпочел да не припарваш до никого от нас, но се съмнявам, че ще стане. А и сестра ми наистина те харесва. — Той пусна ръката ми и отново се облегна назад на лакти. — Стига да не се окажеш пак облъчена и светеща, няма проблем да се виждаш с нея.
Ръцете ми инстинктивно се свиха в юмруци.
— Много съм ти задължена!
Леката му усмивка не успя да стигне до очите му. Впрочем рядко се случваше да се усмихва и с очите.
— Вече загубих близък заради земен човек. Няма да позволя това да се повтори.
Все още бях ядосана, но думите му ме заинтригуваха.
— За Доусън и Бетани ли говориш?
Последва пауза.
— Брат ми се влюби в земно момиче… а сега и двамата са мъртви.
Деветнайсета глава
Гневът ми моментално се изпари. Просто стоях и го гледах. Нещо в мен ми подсказваше, че отдавна съм наясно какво се е случило, но просто не исках да го призная. Деймън беше толкова дръпнат и особен, но вече не му се сърдех.
— Какво стана всъщност? — попитах.
Погледът му се зарея през рамото ми към дърветата в далечината.
— Доусън срещна Бетани и хлътна по нея до уши. Наистина беше любов от пръв поглед. Всичко в живота му започна да се върти около това момиче. Матю, господин Гарисън, го предупреди. Аз го предупредих. Казах му, че нищо добро няма да излезе от това, че е невъзможно да имаме нормална връзка с някой от човешкия вид.
Той прехапа устни и замълча известно време.
— Дори не можеш да си представиш колко е трудно. Кити. Непрекъснато трябва да се крием, непрекъснато сме нащрек, дори сред своите. Съобразяваме се с толкова правила. Онези от службите гледат много-много да не се събираме със земни хора. Държат ни настрана, сякаш ни мислят за животни, за някакъв по-нисш вид.