— Но това изобщо не е вярно! — възкликнах.
Определено бяха различни от нас, но с нищо не ги превъзхождахме.
— Знаеш ли, че всяко наше действие се следи от службите? — Той ме погледна и в очите му проблесна гняв. — Всеки документ, който подаваме, минава през тях. Вадиш шофьорска книжка. Разбират го. Кандидатстваш в колеж. Научават, преди да е стигнала молбата ти. Искаш да се ожениш за земен човек? Забрави. Дори за да се преместим от едно място на друго, ни трябва разрешение.
— Имат ли право да ви ограничават така? — примигнах, невярваща.
Той се засмя с горчивина.
— Това е вашата планета. Дори ти го каза. Държат ни под контрол, в замяна, на което ни дават средства, за да живеем. А за да не им се изплъзнем, ни правят внезапни проверки. Свободата ни приключва в мига, в който научат за нас.
Не знаех какво да кажа, затова просто замълчах. Целият им живот беше контролиран и програмиран до най-малката подробност. Беше тъжно и ужасяващо.
— И това не е всичко. Когато му дойде времето, се очаква да си намерим партньор сред луксианците и да останем с него завинаги.
Обзе ме странно чувство на тревога. Да не би да беше определен за Ашли? Стори ми се неуместно да го попитам. Още по-неуместно ми се стори, че изобщо искам да му задам такъв въпрос.
— Това е направо безумие!
— Да, но е факт — отвърна Деймън и се изправи плавно, премятайки ръка през свитите си колене. — Знаеш ли колко е лесно да се почувстваш нормален човек като всички вас? Давам си сметка, че не съм, но искам същите неща, каквито искат и хората. — Той замълча и поклати глава. — Както и да е. Нещо се случи с Доусън и Бетани. Не знам какво. Така и не ми каза. Отидоха в планината една събота и той се върна късно с раздрани дрехи, по които имаше кръв. Нещата между двамата по онова време вече бяха много напреднали. И ако до този момент Матю и тримата Томсън само подозираха, вече всичко им стана ясно. Следващия уикенд Доусън и Бетани отидоха на кино и не се върнаха.
Затворих очи, ужасена.
— Онези от службите го намериха на следващия ден в Мурфиилд. Бяха изхвърлили тялото му на едно бунище като боклук. — Гласът му едва забележимо затрепери. — Не успях дори да се сбогувам с него. Не ми дадоха да го видя заради риска да бъдем разкрити. Когато умрем или бъдем наранени, приемаме истинския си образ.
Стана ми страшно мъчно за него и за Ди.
— Сигурен ли си, че наистина… е мъртъв при това положение? Все пак не си видял тялото му.
— Нямам никакво съмнение, че го е докопал някой арумианец. Изцедил е силите му и го е убил. Ако беше жив, щеше да намери начин да се свърже с нас. Тялото на Бетани също беше прибрано от службите, преди да го види, който и да било. Родителите й никога няма да разберат какво се е случило с нея. Нямам съмнение обаче, че е направил нещо, което е оставило диря върху нея, и така е привлякъл вниманието на арумианеца. Няма как да е станало другояче. Те не могат да ни надушат тук. Трябва да е направил нещо наистина драстично.
Прималя ми. Не можех дори да си представя какво са преживели с Ди. Смъртта на баща ми беше неизбежна. Бяхме подготвени за нея. Преживях я много тежко, но не беше дошла изневиделица. Не беше убит.
— Много съжалявам — прошепнах. — Знам, че не мога да кажа нищо, с което да облекча болката ти, но наистина съжалявам.
Той вдигна глава към небето и маската, която непрекъснато носеше, се срина в миг. И за първи път видях истинския Деймън. Беше все така наперен и арогантен, но на лицето му се четеше болка, някаква уязвимост, която се съмнявам, че е показвал на някого другиго преди. И изведнъж се почувствах ужасно неудобно, че ставам свидетел на всичко това. Струваше ми се нередно, че именно аз прониквах през всичките тези пластове поза и надменност. Трябваше да е някой, за когото наистина го беше грижа, някой, който бе важен за него.
— Липсва ми тоя идиот — каза той с хриплив и дрезгав глас.
Сърцето ми се сви. Имаше толкова болка в думите му, че ми стана мъчно за него. Без да се замисля, се обърнах и обвих ръце около скованото му тяло. Прегърнах го, стискайки с всички сили. А после го пуснах, преди да е откачил и да ме е хвърлил от скалата.
Той не се помръдна. Стоеше вцепенен и ме гледаше така, сякаш никога не го бяха прегръщали. Може би сред луксианците не е прието да се прегръщат.
— И аз много страдам за баща си — казах, свеждайки поглед. — Уви, времето не помага.