Той въздъхна тежко.
— Ди ми каза, че е бил болен, но не разбрах от какво точно. Съжалявам… за загубата ти. При нас няма болести и не знаем какво е. Какво му имаше?
Разказах му за рака на татко и се изненадах колко лесно ми беше да говоря за това. А после му разказах по-приятни неща — за хубавите мигове, които бяхме преживели с татко, преди да се разболее. Как се занимавахме с градината заедно, как прекарвахме всички съботни утрини през пролетта, търсейки нови растения и цветя, които да засадим в двора.
А той ми разказа за Доусън. За първия път, когато бяха отишли на поход из Сенекските скали. И за това как веднъж Доусън приел нечий чужд образ и не знаел как да се върне към своя си.
Продължихме да говорим за близките, които бяхме загубили, докато слънцето залезе съвсем и скалите започнаха да изстиват. Бяхме само двамата сред падащия здрач, под звездите, които ставаха все по-ярки в ясното небе.
Не ми се искаше да тръгвам, не защото предчувствах колко студена щеше да бъде водата, а защото знаех, бях убедена, че този малък свят, които бяхме създали, този свят, в който не се карахме и не се заяждахме един с друг, няма да просъществува дълго. Усещах, че Деймън… има нужда да говори с някого и просто се бях оказала до него в този момент. И бях задала правилните въпроси. Същото важеше и за мен. Той просто се бе оказал там. Или поне така си мислех, защото знаех, че на следващия ден нещата ще бъдат същите като преди. Щяхме да се върнем в реалността и Деймън щеше да иска никога да не ме е срещал.
По пътя към къщи не разменихме нито дума. Проговорих едва когато спряхме на верандата пред входната ни врата. В дневната светеше, затова се постарах да кажа тихо онова, което имах да казвам.
— И сега какво?
Деймън извърна глава и не отговори. Преди да се усетя, вече беше изчезнал.
— Как така нищо не си правила през почивните дни? — попита Лиса, махвайки към Кариса, която стоеше зад нея. — Явно животът ти е толкова вълнуващ, колкото и на госпожицата отзад.
Кариса я изгледа с укор и оправи очилата си.
— Не всички имаме родители, които ни пращат на кратка почивка в Северна Каролина. Не сме толкова привилегировани като теб.
Не можех да им кажа, че всъщност уикендът ми е бил доста вълнуващ, че едва не ме е размазал камион и съм разбрала за съществуването на извънземни, затова просто свих рамене и започнах да пиша нещо в тетрадката си.
— Мотах се из къщи през повечето време.
— С такива съседи и аз не бих мръднала от къщи — каза Лиса и хвърли поглед към входа на класната стая.
— Просто се чудя как не си се родила мъж — отбеляза Кариса.
Едва се сдържах да не се разсмея. Тези двете бяха лика-прилика. Едната — притеснителна и сдържана, другата — дръзка и нахакана. Когато бях с тях, винаги имах чувството, че присъствам на дуел между ангела на лявото ми рамо и дявола на дясното.
Но изобщо не беше необходимо да поглеждам към вратата, за да разбера, че говорят за Деймън. Почти не спах предишната нощ. През главата ми минаваха хиляди мисли, но единственото, за което бях сигурна, бе, че във вторник сутринта няма да се държа по-различно отпреди. Затова просто не му обърнах никакво внимание — както правех, преди да разбера, че не е от този свят.
И всичко вървеше нормално и по план, докато той седна до мен и ме бодна в гърба. Бавно оставих химикалката си и небрежно се обърнах назад.
— Какво?
Гъстите му мигли премрежиха очите му, но преди това успях да зърна закачливия блясък в тях.
— След училище право у нас.
Подсвирването на Лиса ме накара да се почувствам неудобно.
Знаех, че трябва да се навъртам около Деймън, докато изчезне проклетата диря, но не ми харесваше да ме командват по този начин.
— Имам ангажимент.
— Моля? — килна глава той.
Изненадата в гласа му ми достави садистично удоволствие.
— Казах, че имам ангажимент.
Последва кратко мълчание, след което той се ухили широко. Отговорът му не беше толкова рязък, колкото предполагах, но доста се приближаваше до очакванията ми.
— Никакви ангажименти нямаш.
— Ти пък откъде знаеш?
— Знам.
— Грешиш.
Естествено, че беше прав. Нямах ангажименти.
Деймън погледна към двете момичета и попита:
— Ще ходите ли някъде след училище?
Кариса понечи да каже нещо, но Лиса я спря.
— Не.