Страшни приятелки имах!
— Може пък да не ми е с тях ангажиментът.
Деймън побутна чина си напред, заличавайки пространството между двама ни.
— Освен Ди и тия двете какви други приятели имаш?
Хвърлих му най-убийствения поглед, на който бях способна.
— Имам и други приятели!
— Сериозно? И кои са те?
По дяволите! Блъфът ми не мина.
— Както и да е. Майната ти!
Той ми метна секси усмивка, облегна се назад и взе да почуква с химикалката по чина. Хвърлих му злобен поглед и се обърнах напред. Да, нищо не се бе променило.
След училище Деймън ме проследи до къщи. Буквално. Караше плътно след мен с новия си джип „Инфинити“. Моята раздрънкана тойота „Камри“ с пробития ауспух, от който капеше масло, изобщо не можеше да достигне скоростите, които той бе свикнал да развива. Освен това няколко пъти натиснах спирачки, за да го проверя. Отвърна ми с клаксон, от което ми стана странно приятно.
Щом излязох от колата, той се оказа пред мен, застанал до вратата, сякаш винаги е бил там.
— Боже господи! — възкликнах. — Моля те, престани да правиш така.
— Защо? — попита той, заставайки още по-близо до мен.
— Нали вече знаеш за нас?
— Да, но какво ти пречи да вървиш като нормално човешко същество? Освен това майка ми може да те види.
— Ще пусна цялото си очарование в действие и ще я убедя, че й се привижда — ухили се той.
— Отивам да вечерям с майка си! — казах троснато и се шмугнах покрай него.
Той отново се озова пред мен и така ме стресна, че едва не изпищях. Замахнах да го ударя, но той се отмести още преди да вдигна ръка.
— По дяволите! Правиш го само за да ме вбесиш!
— Кой? Аз? — отвърна той и ме изгледа с невинен поглед.
— В колко часа ще вечеряш с майка си?
— В шест — отвърнах и закрачих към входната врата. — И не се чувствай поканен.
— Да не мислиш, че много ми е зор? — каза той.
Показах му среден пръст, без дори да го погледна.
— До шест и половина да си у нас, иначе ще дойда да те забера аз.
— Да, бе, да! — отвърнах и влязох в къщата, без дори да се обърна.
Мама стоеше до прозореца на дневната и бършеше прахта от една снимка в рамка. Беше любимата й снимка с мен. Направи ни я някакъв тийнейджър на плажа в Калифорния, когото мама бе помолила да ни снима. Усмихна му се и онзи веднага се втурна да й угоди. Помня, че ми стана неудобно, задето се държи така с момчето. Личеше си и на снимката. Бях нацупена и изглеждах нервна и ядосана. Ненавиждах тая снимка.
— От колко време стоиш там?
— Достатъчно, че да видя как показа среден пръст на Деймън.
— Заслужаваше си го — отвърнах, хвърляйки раницата си на пода. — След вечеря ще ходя у тях.
— Да питам ли защо? — попита тя и сбърчи нос.
— В никакъв случай — въздъхнах.
Когато застанах пред вратата им в 6:34, отвътре се чуваше такава врява, сякаш беше избухнала Третата световна война. Никой не благоволи да ми отвори, затова влязох сама.
— Не мога да повярвам, че си изял всичкия сладолед, Деймън!
Запуших си ушите и спрях в антрето. Нямах никакво намерение да влизам в тая кухня.
— Не съм го изял всичкия.
— О, значи сам се е изял! — Ди крещеше толкова силно, че имах чувството, че гредите на тавана вибрират. — Или може би го е изяла лъжицата? Не, чакай, сетих се. Кутията го е изяла!
— Всъщност, ако искаш да знаеш, мисля, че фризерът го е изял — отвърна сухо Деймън.
Миг по-късно се чу тъп звук като от празна пластмасова кутия, ударена в нещо плътно. Стана ми ясно, че го е замерила, и ме досмеша. Влязох в дневната и се помотах известно време. После чух стъпки зад гърба си.
Обърнах се и видях Деймън, изопнат върху рамката на вратата, която разделяше дневната от столовата. Косата му беше небрежно разрошена. Приглушената светлина на лампата подчертаваше високите му скули. Устните му бяха извити в полуусмивка. Даже с най-обикновена фланелка и ДЖИНСИ изглеждаше… просто неописуемо. Изпълваше с присъствието си цялата стая, а дори не беше влязъл в нея.
Той забеляза моментното ми вцепенение и вирна въпросително вежда.
— Кити?
Бързо дойдох на себе си и отместих поглед встрани.
— Да не би да те удариха с кутия от сладолед?
— Да.
— По дяволите! Как можах да го пропусна.