— Добре съм.
Той лапна парче пиле и бавно задъвка.
— Наистина ли? Значи вече не си шокирана от всичко това. Изненадан съм.
— Ти какво очакваше?
— Не знам — сви рамене той. — При вас, хората, всичко може да се очаква.
— Да не би да си мислиш, че понеже сме хора, сме по-слаби и по-лабилни от вас?
— Не си мисля. Знам, че е така — отвърна той и ме изгледа, отпивайки от млякото си. — И въобще не се опипвам да се правя на интересен. Просто такава е истината.
— Физически може и да сме по-слаби от вас, но не и психически, нито пък… морално — възразих.
— Морално ли? — почуди се той.
— Да. Не бих разтръбила на всички за вас срещу пари, например. Или пък ако попадна в ръцете на някой арумианец, никога не бих му казала къде сте.
— Мислиш ли?
Облегнах се назад и скръстих обидено ръце.
— Сигурна съм.
— Дори ако животът ти зависи от това? — попита той с явно недоверие.
Поклатих глава и се разсмях.
— Може да съм човек, но това не означава, че съм предателка или пъзла. Никога не бих направила нещо, което би поставило Ди в опасност. Защо моят живот да е по-ценен от нейния? Виж, за твоя… не мога да гарантирам. Но нея не бих изложила на риск.
Той ме гледаше вторачено известно време, а после продължи да яде. Беше повече от ясно, че няма да получа извинение. Не го и очаквах.
Отново вперих поглед в него. Вече започвах да се ядосвам на себе си.
— Колко време е нужно, за да избледнее дирята? — попитах, за да изляза от неловкото положение.
Той ме погледна с пронизителните си, яркозелени очи, които сякаш ме изгаряха, и бавно отпи от чашата си.
Инстинктивно преглътнах и си дадох сметка, че гърлото ми е пресъхнало.
— Около седмица или две, може и по-малко — отвърна той и присви очи. — Вече е започнала да избледнява.
Беше ми странно, че вижда нещо по мен, което самата аз не бях в състояние да видя.
— Как изглежда? — попитах. — Да не би да приличам на гигантска крушка?
Той се разсмя и поклати глава.
— Не. Около тялото ти има една мека, бяла светлина, нещо като ореол.
— Е, това не звучи чак толкова лошо. Можеше да е по-зле. Приключи ли? — попитах, а когато той кимна, по навик вдигнах чинията му от масата. Не за да му я запратя в лицето, а просто за да се намирам на работа. — Поне не изглеждам като коледна елха.
— Изглеждаш като звездата на върха на елхата.
Усетих дъха му във врата си и се обърнах вцепенена.
Деймън стоеше толкова близо зад мен, че едва някакви сантиметри деляха телата ни. Подпрях се с ръце на кухненския плот и поех дълбоко въздух.
— Направо ми изкарваш акъла с тия твои извънземни номера!
Той се усмихна и ме изгледа изпод вежди.
— Котенце, какво ще правя с теб?
През главата ми минаха хиляди възможности, коя от коя по-вълнуващи. Добре, че не можеше да чете мисли. Въздухът наоколо сякаш стана по-плътен и онова завладяващо чувство на привличане отново се събуди в мен.
— Защо не ме предадеш на службите например? — изтърсих.
Деймън отстъпи крачка назад, искрено изненадан.
— Какво?
Щеше ми се да можех да си върна думите обратно, но вече ги бях казала и нямаше как да се измъкна.
— Това доста би опростило нещата за теб, нали? Няма да се притесняваш за Ди и въобще всичко би било постарому.
Деймън стоеше безмълвен. Цветът на очите му започна да се променя и стана по-ярък. Исках да отстъпя назад, но нямаше накъде.
— Не знам, Кити — отвърна той с глас, който сякаш идваше някъде дълбоко от гърдите му.
— Как така? Рискуваш толкова много и не знаеш защо?
— Ами така.
Вгледах се в него, озадачена от факта, че е готов да постави всичко на карта, без да е наясно защо. Струваше ми се налудничаво. Абсурдно. И ако трябва да бъда откровена, доста вълнуващо, защото можеше да означава много неща.
Неща, които не смеех дори да допусна.
Деймън застана пред мен и се подпря тежко на плота. Мускулестите му ръце образуваха капан около тялото ми, застопорявайки ме на място, без дори да ме докоснат. Той наведе глава и над очите му се изсипаха няколко игриви кичура гарвановочерна коса.