— Мислиш ли, че някой друг би имал нещо против? — попитах накрая Ди.
— Не. Трябваше още от самото начало да седна с теб. Крайно време е да свикнат. Нали?
Ди изглеждаше толкова въодушевена, че сърце не ми даде да й възразя.
Лиса и Кариса толкова се шокираха, когато двете седнахме при тях, че останаха безмълвни около пет минути, но после Ди ги спечели с непринуденото си държане и скоро всички се успокоиха.
Освен мен.
Половината ученици в стола ме зяпаха, вероятно очаквайки да вляза отново в епична битка с Ашли. Беше минала една седмица, а все още всички ме мислеха за някакъв нинджа. Не стигаше това, ами Ашли час по час хвърляше гневни погледи към нашата маса. Беше облечена с бяла риза, която носеше разкопчана, и електриковосин топ, който подчертаваше цвета на очите й и всяка извивка на съвършеното й тяло.
Да му се не види, какви бяха тия извънземни гени? Ясно, че не бяха от тоя свят, но чак пък толкова.
Ди ме побутна с лакът, докато Кариса и Лиса бъбреха с някакво луничаво момче в края на масата.
— Какво? — попитах.
Тя се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
— Какво става между теб и брат ми?
Отхапах парче пица, докато осмисля как точно да й отговоря.
— Нищо особено.
Ди вирна идеално оформените си вежди.
— Да бе! Нямаше го цял ден в неделя. Теб също те нямаше. А през това време дойде да го търси… сещаш се кой.
Пицата увисна в ръката ми.
Ди отпи от сока си и се подсмихна.
— Не успях да ти кажа вчера, защото Деймън ни вися на главата през цялото време, но не ми обяснявай, че не си забелязала как те гледа Ашли.
— Ако тя не е забелязала, аз съм — намеси се Лиса, подпирайки се с лакти на масата. — Сякаш иска да те убие с поглед.
— Колко мило от нейна страна — отвърнах с гримаса.
— И не се ли сещаш защо? — попита Ди и се намести така, че да е с гръб към тяхната маса. — Престори се, че гледаш към мен.
— Какво да се преструвам? Наистина гледам към теб — отвърнах, отхапвайки от пицата.
— Погледни през рамото й бе, идиот. Към тяхната маса — разсмя се Лиса.
Струваше ми се глупаво, но погледнах към дъното на столовата. Първото, което забелязах, бе, че един от братята Томсън се е обърнал с гръб към останалите и разговаря с някакво момче от съседната маса. После плъзнах поглед встрани и го заковах върху изумруденозелените очи на Деймън, които бяха вперени в мен. Въпреки че ни деляха десетина метра, дъхът ми секна. Имаше нещо… неустоимо в тези очи. Всепоглъщащо. Не можех да откъсна поглед от тях. Той също не отмести своя. Разстоянието помежду ни сякаш се изпари.
Миг по-късно той се подсмихна самодоволно и извърна глава, за да се съсредоточи върху онова, което му говореше Ашли. Поех внимателно въздух, за да прикрия вълнението си, и се обърнах към приятелките си.
— Мдаа… — въздъхна замечтано Лиса. — Сега разбра ли защо?
— Аз… Стига бе! Глупости! — отвърнах, усещайки как пламва лицето ми. — Не го ли видяхте? Той само се бъзика с мен.
— Но го прави доста секси — каза Лиса и погледна Ди. — Извинявай, знам, че ти е брат, обаче…
— Няма проблем. Свикнала съм — усмихна се Ди. — Ами онзи път на верандата?
Стрелнах я с поглед.
— Какво е станало на верандата? — наостри уши Лиса и тъмните й очи заблестяха от любопитство.
— Нищо — отвърнах.
— Бяха на ей толкова разстояние един от друг — каза Ди, показвайки с пръсти. — И сто на сто са се сближили още повече оттогава.
Зяпнах от почуда.
— Не сме, Ди! Та ние не можем да се понасяме!
— Какво става? — включи се Кариса, забърсвайки очилата си.
За мой ужас, Лиса я осведоми най-подробно.
— А, това го знам — каза Кариса. — Да ги бяхте видели как се гледаха в петък. Направо искри хвърчаха. Само дето не се изчукаха с поглед.
Задавих се с водата.
— Нищо такова не сме правили! Просто си говорехме!
— Кейти, не се прави на ударена — побутна ме Лиса. — Няма от какво да се срамуваш. И аз не бих му простила, ако ми се удадеше случай.
Изгледах я втрещена и прихнах да се смея.
— Вие не сте в ред бе, хора! Нищо няма между нас! — възкликнах и погледнах към Ди. — Ти поне би следвало да го знаеш.