— Не — поклати глава тя. — Но ако имаше, не бих се притеснявала да бъда с него. Имам право на щастие. И не би следвало да има значение дали този, който ме прави щастлива, е от нашия вид или от вашия.
— Напълно съм съгласна.
Ди се излегна до мен и се загледа в тавана.
— Деймън ще откачи, ако си падна по някой земен.
Почти се разсмях, но после се сетих за брат им. Да, Деймън определено би откачил. И вероятно би имал право, защото ако Доусън не се бе влюбил в земно момиче, щеше да е жив.
Надявах се Ди никога да не си падне по някой от нашите. Иначе не ми се мисли какво би направил Деймън.
Към средата на октомври имах чувството, че сме се върнали назад във времето. Идеше ми да взема тая негова химикалка и да я натроша на парчета. Не знам колко десетки пъти ме ръгна в гърба с нея, далеч, след като дирята беше избледняла и нямаше причина да ме държи под око. Сякаш да ми лази по нервите, бе цел на живота му.
И най-неприятното беше, че част от мен изпитваше удоволствие от цялата тая работа. Сигурно защото беше някак забавно… Понякога обаче прекаляваше и ме докарваше до бяс, особено когато се държеше като пълен идиот.
В петък например Саймън ме попита преди началото на часа по тригонометрия дали искам да учим заедно за теста. Преди да успея да му отговоря, раницата му се изсипа на пода, сякаш някой нарочно я беше изтърсил. Всички прихнаха да се смеят. Саймън почервеня като рак и взе да си събира притеснено нещата, а аз използвах момента да хвърля въпросителен поглед към Деймън, който седеше и наблюдаваше с небрежна усмивка.
— Какъв ти е проблемът? — попитах го в коридора след края на часа. — Знам, че ти направи тая простотия.
— Е, и? — сви рамене той.
Махнах с ръка и тръгнах към шкафчето си, а той, за моя изненада, ме последва.
— Това беше гадно, Деймън. Направи го за смях. Плюс това нали е опасно да използваш уменията си. Да ги привлечеш ли искаш? — добавих шепнешком.
— Това беше дреболия. Не оставя никаква следа — отвърна той и се надвеси толкова близо над мен, че тъмните му къдрици ме погъделичкаха по бузата. Чудех се дали да се напъхам в шкафчето, или да му се метна на врата. — Освен това ти правех услуга.
— Сериозно? — разсмях се. — И каква точно услуга ми правеше?
Деймън се усмихна широко и очите му се скриха зад гъстите му, черни ресници.
— Нали ти е ясно, че не те кани, за да учите по математика?
Това беше доста спорно, но реших да го подразня. Нямах намерение да му отстъпвам, нищо, че беше в състояние да ме запрати във въздуха само с мисъл.
— Дори и така да е. Теб какво те засяга?
— Да не би да си падаш по Саймън? — изненада се той и в изумруденозелените му очи проблесна гняв. — Не мога да допусна, че ти харесва.
— Ти да не би да ревнуваш? — попитах след кратко колебание.
Деймън извърна глава, а аз моментално се възползвах от възможността да го вбеся, както той ме вбесяваше всеки божи ден. Приближих се до него и го погледнах в очите. Той не помръдна. Дори не дишаше.
— Ревнуваш от Саймън?! От земен човек? — прошепнах. — Как не те срам, Деймън.
Той пое рязко въздух и каза:
— Не ревнувам. Просто се опитвам да те предпазя. Такива като Саймън мислят само как да се намърдат между краката ти.
Лицето ми пламна.
— Защо мислиш така? Според теб това ли е единствената причина, поради която някой би ме харесал?
Деймън се ухили многозначително и бавно отстъпи назад.
— Просто предполагам.
После се врътна и изчезна по пълния с народ коридор. И слава богу, защото ако беше останал още секунда, сто на сто щях да го цапардосам. Когато се обърнах, Ашли стоеше пред класната стая отсреща и така ме гледаше, сякаш искаше да ме изгори на място.
Никой вече не говореше за Сара. Не че я бяха забравили. Просто, улисани в ежедневието си, хората все по-рядко се сещаха за нея, както винаги става в такива случаи. Аз също се опитвах да не мисля за нея и за това как бе умряла. Когато се случеше да се сетя, сърцето ми се свиваше. Тя си беше отишла, защото Деймън ми се бе притекъл на помощ и арумианецът бе търсил някого, на когото да си изкара яда.
Нощем понякога сънувах паркинга пред библиотеката. Виждах лицето му, усещах ледения му дъх, гнева в очите му, докато ме душеше до смърт. И се събуждах с писък, заседнал в гърлото ми, обляна в студена пот.
Като се изключат кошмарите и периодичния тормоз от страна на Деймън, всичко останало беше нормално. Сякаш живеех до съвсем обикновени тийнейджъри. С тази разлика, че не ползваха дистанционно, за да си пуснат телевизора, и ставаха малко напрегнати след метеоритен дъжд.