— Саймън те е поканил на бала?! — ококори се тя и дори спря да яде за пет секунди. — И ти прие ли?
— Да — кимнах. — Защо не?
— Саймън има репутацията на пръв велосипедист в гимназията — каза Кариса и ме изгледа над рамките на очилата си.
— В смисъл че иска да направи по едно кръгче с всяка — уточни Лиса. — Но пък е готин. Има хубаво тяло.
— Това, че има репутация, не означава, че възнамерявам да му я затвърдя — отвърнах, чоплейки салатата в чинията си. Имаше руло „Стефани“ за обяд, а хич не го обичах. — Пък и беше доста сладък, когато дойде да ме попита.
— Та той преди няма и седмица скъса с Кими, понеже го хвана, че й изневерява с Тами — каза Кариса.
Да бе, Кими. Така се казваше мажоретката.
— Той да не би да си пада по момичета, чиито имена завършват на „и“?
— Виж ти, точно като теб — изсумтя Лиса. — Направо сте си лика-прилика.
Изгледах я с досада.
— Както и да е. Намерила си си кавалер. Сега можем да отидем заедно да си търсим рокли този уикенд — каза Кариса, въодушевена. — Даже можем да отидем с една кола. Навити ли сте? Ще бъде забавно. Ди, ти какво ще кажеш?
— А? — примига разсеяно Ди.
Кариса повтори въпроса, а Ди просто кимна отнесено.
Уговорихме се да отидем до Къмбърленд в събота и Лиса и Кариса буквално заподскачаха на столовете си. Ди не изглеждаше въодушевена. Напротив, беше някак тъжна и най-странното бе, че дори не си довърши обяда.
Когато свършиха часовете, трябваше да извървя разстоянието до най-далечния ъгъл на паркинга, защото бях закъсняла сутринта и всички по-близки места бяха вече заети. Паркингът беше голям колкото футболното игрище и пистата за лека атлетика, взети заедно, и беше истинско наказание да ти се наложи да паркираш най-накрая. Докато вървях, студеният вятър, който духаше от планината, вдигаше пясък и камъчета от чакълената настилка и брулеше лицето ми.
— Кейти!
Веднага познах плътния му глас и сърцето ми се качи в гърлото. Вятърът сякаш престана да духа. Обърнах се и го изчаках да се приближи.
Деймън спря пред мен, протегна се и оправи презрамката на раницата ми, която се беше у сукала.
— Чудно място си си избрала да паркираш.
Жестът му ме свари напълно неподготвена и ми отне известно време да отговоря.
— Нямаше къде другаде.
Когато стигнахме до колата ми, метнах раницата на задната седалка, а той се спря и зачака встрани, пъхнал ръце в джобовете си. Изглеждаше странно, очите му бяха потъмнели, устните му — някак стиснати.
— Всичко наред ли е? — попитах, притеснена. — Да не би…?
— Не — отвърна Деймън и прокара ръка през косата си. — Няма нищо… ъъъ… с космически измерения.
— Слава богу — въздъхнах облекчено и се облегнах на колата до него. — Изкара ми акъла.
Той се извърна към мен и разстоянието помежду ни съвсем се скъси.
— Чух, че ще ходиш със Саймън Кътърс на бала.
Отметнах кичур коса, който вятърът запрати върху лицето ми, но при следващия полъх той отново се върна.
— Бързо се научават новините.
— Да, особено тук.
Той отново се пресегна, хвана непокорния кичур и го прибра зад ухото ми. Пръстите му за миг докоснаха лицето ми и цялото ми тяло настръхна от онази странна тръпка, която нямаше нищо общо със студа.
— Бях останал с впечатлението, че не ти харесва.
— Става — отвърнах, загледана в децата, които се разгряваха на пистата за спринт. — Държи се мило, освен това ме покани.
— И ще отидеш с него само защото те е поканил?
Кимнах. Какво толкова странно виждаше в това?
Той не отговори.
— Ти ще ходиш ли на бала? — попитах, чоплейки ключа на колата.
Деймън се наклони към мен и кракът му се опря в бедрото ми.
— Има ли значение?
Направо се вбесих на себе си, че съм го попитала.
— Не особено — отвърнах.
Той се приближи още повече и каза:
— Не трябва да излизаш с някого само защото те е поканил.
Погледнах към ключа си, чудейки се дали да не го наръгам с него в лицето.
— Не разбирам какво ти влиза в работата.
— Как какво? Ти си приятелка на сестра ми.
Изгледах го с почуда.
— Това е най-тъпото обяснение, което някога съм чувала отвърнах и понечих да се изправя, но се спрях. — Не е ли по-добре да се занимаваш с Ашли?