За моя изненада той отвърна на усмивката.
— Винаги те подценявам, котенце.
Бързоръкият Саймън изникна пред мен, преди да успея да се нарадвам на победата си.
— Готова ли си? — попита той, поглеждайки ту мен, ту Деймън. — Всички тръгват за партито.
Деймън ме гледаше така, сякаш искаше да ми внуши да откажа, и това бе единствената причина да се съглася да тръгна. Нямаше да му позволя да ме командва. Животът си беше мой.
Двайсет и трета глава
Партито беше на открито, на около три километра извън Питърсбърг, в посока, обратна на дома ми. Бяха запалили огромен огън на едно ожънато царевично поле, пълно с бали слама. Като ги гледах как се озаряват от пламъците, направо не ми се мислеше до какво може да доведе комбинацията „огън и суха слама“.
Някой довлече кег с бира.
Чудесно! Към взривоопасната комбинация се добави и бира.
По пътя Саймън не беше посягал да ме обарва и като се изключат горните притеснения, се чувствах доста добре, че дойдох. Тръгнахме през полето към кладата.
— Мацките са ей там — каза Саймън, сочейки към отсрещната страна на огъня, където се бяха събрали няколко момичета с червени пластмасови чаши в ръце. — Защо не отидеш да им кажеш здрасти? Да се запознаете?
Кимнах, без да имам каквото и да било намерение да ходя при тях.
— Аз отивам да си взема нещо за пиене — обяви той и ме стисна за раменете, преди да тръгне.
Когато се озова при кега, поздрави някакъв друг як и набит тип и гръмко извика:
— Ураааа!
Край огъня вече се бяха насъбрали доста хора. Тълпата стигаше чак до гората наоколо. Някой си беше вкарал джипа на полето и така беше надул радиото отвътре, че човек не можеше да си чуе приказката. Загърнах се с шала и тръгнах да обикалям измежду хората, търсейки някой познат. Отдъхнах си, като видях Ди да приказва с тримата Томпсън. Малко по-встрани от тях стояха Кариса и Лиса, завити с общо одеяло. Деймън не се забелязваше никъде.
— Ди! — провикнах се и свърнах встрани, за да не се сблъскам с някакво момиче, което гледаше в краката си, опитвайки се да върви по неравната повърхност с високите си токчета. — Ди!
На третото повикване тя се обърна и замаха енергично с ръка. Тръгнах към нея и изведнъж пред очите ми изникна Саймън с две чаши в ръка.
— Господи! — отскочих назад. — Изкара ми акъла!
— Е, хубава работа — засмя се той, подавайки ми едната чаша. — Не чу ли, че те викам?
— Не — отвърнах и взех чашата. Лъхна ме неприятната миризма на евтина бира, а още с първата глътка установих, че и вкусът й е също толкова неприятен. — Нищо не се чува в тая дандания.
— Вярно. Не можем да си кажем приказката, а въобще не успяхме да си поговорим досега — каза Саймън и преметна ръка през рамото ми. — Което е супер гадно, защото цяла вечер ми се искаше да говоря с теб. Хареса ли ти букетчето?
— Много е хубаво. Благодаря ти още веднъж. — Наистина беше хубаво, комбинация от розови и червени рози. — От града ли го купи?
Той кимна, допи съдържанието на чашата си и ме поведе по-далеч от гърмящия джип.
— Майка ми работи в един от цветарските магазини в града. Тя го направи.
— О, много мило — отвърнах и наместих букетчето върху китката си, внимавайки да не го залея с бира. — И баща ти ли работи в града?
— Не. Той пътува до Вирджиния — каза, хвърли настрана пластмасовата чаша и извади плоската бутилка от джоба си. — Той е адвокат — добави с гордост и разви капачката. — Занимава се с обезщетения за телесни повреди. Брат му обаче работи в града. Той е лекар.
— Майка ми пък е медицинска сестра. Но и тя работи във Вирджиния като баща ти. — Правеше движения, с които сякаш имаше за цел да смъкне шала от раменете ми и бе на път да я постигне. — Решил ли си в кой колеж ще кандидатстваш? — попитах, колкото да се намирам на приказка. Като се изключат пъргавите му ръце, не беше лошо момче.
— В Западновирджинския университет като половината ми приятели — отвърна той и погледна с изненада недокоснатата бира в чашата ми. — Не пиеш ли?
— Напротив — казах и отпих една глътка за доказателство.
Той се усмихна и почна да обяснява кои от приятелите му ще кандидатстват в „Маршал“ вместо в Западновирджинския. Издебнах подходящ момент и излях половината бира на земята.
Саймън продължи да говори и да ми задава въпроси, прекъсвайки от време на време, за да се поздрави с някой познат. Излях и останала бира, той моментално отиде да ми напълни чашата отново и така няколко пъти. След третата бира ще да си е мислел, че вече съм пияна, но това не го спря да притичва до кега и обратно, за да ми носи още пиене.