Преди да се усетя, бяхме се отдалечили доста от кладата и почти навлизахме в гората. С всяка стъпка ми ставаше все по-трудно да вървя. Токчетата ми се забиваха във влажната пръст и прегръдката на Саймън все повече ми тежеше.
Той, изглежда, го усети, защото отдръпна ръката си, отнасяйки и шала, който падна накъде зад мен и веднага изчезна в тъмното.
— По дяволите! — възкликнах и започнах да се взирам в избуялата трева.
— Какво има? — попита той, леко заваляйки думите.
— Изпуснах си шала — казах и се върнах малко назад, за да огледам наоколо.
— Изглеждаш по-добре без него — каза той. — Тая рокля е… ммм… нямам думи.
Стрелнах го с поглед и продължих да се взирам в… чернилката под краката ми.
— Стига, моля ти се. Шалът е на майка ми. Ще ме убие, ако го загубя.
— Ще го намерим. Не се притеснявай. Няма да избяга.
Изведнъж той ме хвана през кръста и ме дръпна към себе си. Толкова се сепнах, че изпуснах чашата с бира и нервно се изсмях, опитвайки се да се измъкна от хватката му.
— Въпросът не е дали ще избяга. Трябва да го намеря веднага.
— Не може ли да почака? — каза Саймън и пристъпи към мен.
Отдръпнах се и осъзнах, че съм приклещена между него и едно дърво.
— През цялото време, докато си говорехме, ми се искаше да направя нещо.
— Какво? — попитах, притеснена, хвърляйки поглед към кладата, която изведнъж ми се стори ужасно далече.
Той сложи тежката си длан на рамото ми и ме хвана доста здраво. Чувството, което ме обзе, не беше просто отвращение. Бе нещо по-различно, много по-силно и остави странен вкус в устата ми, подобен на онзи, който усетих, когато арумианецът ме нападна в гръб пред библиотеката. Саймън ме притегли още по-близо до себе си и наведе глава към лицето ми.
За секунда се вцепених, но когато се опомних, вече беше късно. Устните му бяха върху моите. Лъхна ме неприятна миризма на бира и ментови бонбони. Той издаде някакъв стон и ме бутна назад. Гърбът ми опря в дървото, преди да успея да го отблъсна, а той продължаваше да се натиска и да целува стиснатите ми устни. Не можех да дишам. Сложих ръце на гърдите му и започнах да го бутам, докато се отлели от устата ми.
— Саймън! Това вече е прекалено! — извиках, след като успях да си поема въздух.
Опитах се да се измъкна от хватката му, но не можах да го покъртя.
— Стига, де. Кое му е прекаленото? — каза той и промуши ръка между мен и дървото, застопорявайки ме на място.
Вбесих се и започнах да го бутам още по-ожесточено.
— Не съм дошла тук за това!
Саймън се разсмя.
— Всички за това идват. Виж, и двамата сме пили, забавляваме се. Нищо лошо не правим. На никого няма да кажа, ако не искаш да се разчува. Но всички знаят, че си го направила с Деймън през лятото.
— Моля?! — изпищях. — Саймън, махни се…
Лигавите му, мокри устни удавиха думите ми. Езикът му се навря в устата ми. Имах чувството, че ще повърна. Пулсът ми се ускори трикратно и моментално съжалих, че не бях послушала Деймън да се прибера вкъщи, защото тоя наистина ми беше извън категорията.
Някак успях да освободя устата си и извиках:
— Саймън, спри!
Но той не престана. Стиснах клепачи, приклещена към дървото, зашеметена, останала почти без дъх. Изведнъж се чу удар на тяло в земята, последван от нечленоразделен стон. Отворих очи. Саймън лежеше проснат в тревата, а над него се беше надвесил някой, който го държеше за яката.
— Със слуха ли имаш проблем, или не знаеш какво значи думата „спри“?
Веднага познах този плътен глас. Беше смразяващо тих, опасно нисък. Гласът на Деймън, но някак различен. Той дишаше тежко и пронизваше с поглед Саймън, който изглеждаше стреснат.
— Извинявай, пич — смотолеви Саймън и хвана китката му. — Реших, че тя…
— Какво си решил? — попита Деймън и го изправи на крака. — Че „не“ всъщност означава „да“?
— Не! Да! Мислех, че…
Деймън вдигна ръка и Саймън просто… замръзна. Ръцете му увиснаха във въздуха пред лицето му. Кръвта, която течеше от носа му, застина над отворената му уста. Ококорените му очи престанаха да мигат. Изражението на страх и пиянска обърканост се запечата на лицето му.