Деймън го беше вкаменил. Буквално.
Пристъпих крачка напред, за да се уверя, че не ми се привижда.
— Деймън… какво му направи?
— Иначе щях да го убия — отвърна той, без да отмести поглед от Саймън.
Нямах никакво съмнение, че е напълно способен да го убие. Побутнах Саймън по ръката. Плътта му си беше нормална, но вкочанена като на мъртвец.
— Жив ли е? — попитах, преглъщайки на сухо.
— Трябва ли да бъде? — отвърна Деймън.
Спогледахме се — той с разбиране, аз с разкаяние.
— Нищо му няма — каза Деймън и скулите му трепнаха. — Все едно е заспал.
Отново погледнах към Саймън. Приличаше на статуя.
— Господи, каква каша! — въздъхнах и отстъпих назад, обгръщайки раменете си с ръце. — Колко време ще остане така?
— Колкото искам — отвърна Деймън. — Мога да го оставя така да го припикават елените и да го осират враните.
— Няма да направиш такова нещо, нали?
Той сви рамене.
— Трябва да го… размразиш, но преди това искам аз да направя нещо.
Деймън вирна вежда, заинтригуван.
Поех дълбоко въздух и изритах Саймън между краката. Той не реагира, но щеше да го почувства по-късно.
— Майко мила — изсмя се Деймън. — По-добре да го бях убил.
После се обърна към Саймън, махна с ръка и оня се преви на две с ръце между краката си.
— Мамка му! — процеди през зъби.
Деймън го побутна назад.
— Махай ми се от очите и само да си посмял да я погледнеш дори, ще те убия! Кълна се!
Саймън пребледня като платно, избърса кръвта от носа си с опакото на ръката и плахо отмести поглед към мен.
— Кейти, извинявай…
— Изчезвай! — изкрещя Деймън и заплашително пристъпи напред.
Саймън моментално направи кръгом и се омете, препъвайки се в собствените си крака.
Настъпи пълна тишина. Дори музиката сякаш бе спряла. Деймън бавно се обърна и започна да се отдалечава. Стоях насред нищото и треперех.
Щеше да ме остави. Не можех да го виня. Беше ме предупредил няколко пъти и не го бях послушала. Сълзи на яд и разкаяние пареха в очите ми.
Но преди да успея да се разплача, той се върна с шала ми в ръка. Подаде ми го, ругаейки под носа си. Протегнах разтреперана ръка да го поема и видях, че очите му искрят с онази особена светлина. Колко ли време са били така? Погледът му ме пронизваше, тежък и настоятелен.
— Знам — прошепнах, стискайки шала пред скъсаната си рокля. — Моля те, не го казвай.
— Кое? Че те предупредих ли? — Беше отвратен. — Дори аз не съм чак такъв кретен. Добре ли си?
Кимнах и поех дълбоко въздух.
— Благодаря ти.
Деймън отново изруга, приближи се до мен и ме загърна със сакото си, което ухаеше на него.
— Ето — каза с дрезгав глас. — Облечи го. Ще покрие… всичко.
Сведох поглед надолу. Дантеленият шал изобщо не беше в състояние да прикрие разкъсания корсет на роклята ми. Изчервих се и пъхнах ръце в ръкавите на сакото. На гърлото ми заседна буца. Очите ми се напълниха със сълзи. Бях бясна — на Саймън, на себе си — и ужасно засрамена. Загърнах се плътно със сакото и с шала. Деймън никога нямаше да остави това да ми се размине. Сега може да не ми го натякваше, но все някога щеше да ми го хвърли в лицето.
Той посегна да прибере един кичур коса зад ухото ми и пръстите му докоснаха бузата ми.
— Хайде — прошепна.
Вдигнах глава да го погледна. Очите му бяха неочаквано топли и меки. Преглътнах, за да разкарам буцата от гърлото си. Колко беше мил сега. А утре?
— Ще те закарам у дома.
Този път думите му не прозвучаха като арогантна команда. Бяха си просто думи. Кимнах. След цялата каша, която бих забъркала, и като се има предвид, че сигурно пак имах диря върху себе си, не бях в положение да споря. И изведнъж ми светна.
— Чакай малко.
Деймън ме погледна, сякаш беше готов да изпълни заканата си и да ме метне на гръб.
— Кити!
— Не е ли останала диря върху Саймън?
Тази мисъл, изглежда, не го вълнуваше особено.
— Останала е.
— Ами ако…
Деймън се озова пред лицето ми, преди да успея да мигна.
— Това не ми е проблем в момента.
Той ме хвана за ръката — здраво, но не грубо, и тръгнахме в хладната нощ към колата му, която беше паркирана край главния път. Не говорехме. По полето наоколо бяха спрели доста коли. Някой бяха със запотени стъкла. Други дори се клатеха. Погледнах го няколко пъти, докато вървяхме. Очите му все така бяха присвити, а скулите му играеха.