Чувство за вина започна да прогаря вътрешностите ми като киселина. Ами ако някой арумианец видеше дирята върху Саймън? Да, той беше грубиян и замалко не ме изнасили, но какво ли щяха да му сторят, ако го докопаха? Не можехме да го оставим да се шматка нощем по поляните като маяк за зли извънземни.
Когато стигнахме до колата, Деймън пусна ръката ми и отвори дясната врата, за да се кача. Седнах, свалих чантата от китката си и я сложих до мен. През това време той мина откъм страната на шофьора, пишейки съобщение на телефона си, и се качи в колата.
— Пратих съобщение на Ди да й кажа, че ще те закарам у вас. Когато дойдох на партито, тя беше притеснена, че сте се видели за кратко и после си изчезнала някъде.
Кимнах и понечих да дръпна колана на колата, за да го закопчая, но той нещо заяждаше. Целият гняв, който ми се беше събрал от вечерта, изведнъж изби и взех да дърпам като обезумяла.
— Мамицата ти! — процедих през зъби, когато коланът не помръдна.
Деймън се пресегна през мен и бавно отмести ръката ми от колана. В тясното купе нямаше накъде да се дръпна и преди да успея да му възразя, той вече теглеше колана, за да го закопчае от другата страна на седалката ми. Брадичката му, а след това и устните му докоснаха бузата ми. Допирът беше кратък и съвсем несъзнателен, дори случаен, но въпреки това дъхът ми секна.
Той прекара колана пред тялото ми и когато понечи да го закопчае, кокалчетата на пръстите му се отъркаха в корема ми. Подскочих като ужилена. Той вдигна стреснато глава. Аз също се изненадах от реакцията си.
Бяхме толкова близо един до друг, че устните ни почти се докосваха. Дъхът му ме галеше, топъл и сладък. Опияняващ. Той сведе поглед към устните ми и сърцето ми започна да бие като лудо в гърдите.
Имах чувството, че цяла вечност стояхме така.
А после той щракна колана и се облегна на седалката. Дишаше учестено. Ръцете му стиснаха волана. Минаха няколко напрегнати минути, а аз все още трябваше да си повтарям да вдишвам и да издишвам, за да дишам нормално.
Без да каже нито дума, той запали двигателя и потегли. През целия път в колата цареше тягостно и мъчително мълчание. Исках да му благодаря отново и да го питам какво смята да прави със Саймън, но усещах, че това няма да се приеме добре.
Вместо да си правя експерименти, отпуснах глава назад и се направих на заспала.
— Кити? — каза той някъде по средата на пътя към къщи.
Престорих се, че не съм чула. Съзнавах, че се държа детински, но не знаех какво да кажа. Не можех да го разбера. Беше пълна мистерия. Всяко негово действие противоречеше на предишното. Усещах погледа му и ми беше неимоверно трудно да не му обръщам внимание. Точно колкото трудно ми беше да пренебрегна това, което се случваше помежду ни, каквото и да бе то.
— По дяволите! — извика Деймън и рязко натисна спирачки.
Стреснах се и отворих очи. По средата на пътя стоеше мъж. Колата занесе и спря. Полетях напред, коланът се вряза в рамото ми и веднага ме върна обратно. После колата просто угасна — двигател, светлини, всичко.
Деймън заговори на онзи странен, мелодичен език, които бях чула, когато арумианецът ме нападна пред библиотеката.
Уличното осветление беше достатъчно силно, за да разпозная мъжа, който стоеше пред колата. Беше облечен със същите тъмни джинси и кожено яке и носеше същите огромни слънчеви очила, както когато го видях пред витрината на магазина за дрехи. Изведнъж до него се появи друг мъж, почти същия на вид. Изобщо не разбрах как и откъде дойде. Беше като сянка, която някак се плъзна откъм дърветата. После мъжете станаха трима. Стояха на пътя, гледаха ни и не помръдваха.
— Деймън? — прошепнах, вцепенена. Сърцето ми сякаш биеше в гърлото ми. — Какви са тия хора?
Ярка, ослепително бяла светлина озари очите му.
— Арумианци.
Двайсет и четвърта глава
Страхът толкова бързо скова всяка брънка на тялото ми, че изпаднах почти в ступор. Не можех да проумея как е възможно да не усещам нищо, след като в мен сигурно бушуваха всевъзможни чувства?
Деймън се наведе и вдигна крачола на панталона си. Чу се звук като от отлепване на велкро. Нещо дълго и черно проблесна в дланта му. Едва когато го набута в треперещите ми ръце, си дадох сметка, че е някакво черно стъкло с остър връх в единия край и кожена дръжка в другия.