— Това е обсидиан — вулканично стъкло. Така е подострен, че може да пробие всичко — каза той бързо. — Това е единственото нещо на тази планета, с което може да убиеш арумианец. Техният криптонит.
Гледах го вцепенена и пръстите ми сякаш сами се затвориха около кожената дръжка.
— Хайде, красавецо! — изкрещя арумианецът по средата с гърлен глас, който приличаше на рев на див звяр. — Излез да си поиграем!
Деймън не трепна. Хвана лицето ми със здравите си, сигурни ръце и каза:
— Чуй ме, Кити. Като ти кажа „бягай“, бягаш, без да се обръщаш за нищо на света. Ако някой от тях тръгне да те гони, който и да било, наръгваш го, където свариш, с обсидиана.
— Деймън…
— Не! Като ти кажа „бягай“, бягаш, Кити. Разбра ли?
Те бяха трима, той — един. Шансовете му бяха нищожни.
— Недей, моля те! Избягай с мен…
— Не мога. Ди е само на няколко километра оттук.
Очите ни за миг се срещнаха.
— Като ти кажа „бягай“, бягаш!
С тези думи той се обърна, въздъхна тежко и отвори вратата на колата. Излезе бързо, изпъна гръб и тръгна самоуверено към тях. Онази самодоволна усмивка, заради която толкова пъти ми се беше искало да го прасна през лицето, се появи на устните му.
— Я, виж ти — каза той. — Та вие сте по-грозни като хора, отколкото в истинския си вид. Не мислех, че е възможно. Изглеждате, сякаш сте изпълзели от някоя дупка. Вижда ли ви слънце въобще?
Онзи в средата, който сигурно им беше главатар, изръмжа.
— Сега си много надменен като всички луксианци. Но да видим къде ще отиде тая арогантност, когато ти изпием силиците.
— Там, където и ритникът ми — отвърна Деймън и сви юмруци.
Главатарят го погледна, озадачен.
— Тоест, в задника ти — ухили му се Деймън и другите двама веднага изсъскаха. — Чакай малко. Май съм ви виждал вас. А, сетих се! Не бяхте вие, а брат ви, когото убих. Ще прощавате. Как се казваше той? Всички сте ми толкова еднакви.
Телата им затрептяха и те започнаха да изчезват и да се появяват, превръщайки се от хора в сенки и обратното. Посегнах към дръжката на вратата, стискайки здраво камата в другата ръка. Сърцето ми биеше толкова бързо, че всичко останало ми се виждаше някак забавено.
— Ще те изцедя до капка! — изръмжа единият от двамата.
— Ще се молиш за милост!
— Като братчето ти ли? — отвърна Деймън с леден глас.
— Той доста се моли, рева като момиченце, преди да сложа край на мизерното му съществуване.
И тук нещата загрубяха. Тримата арумианци зареваха в един глас с вой на ураган и грохот на смърт. Дъхът ми секна.
Деймън вдигна ръце и нададе оглушителен, нечуван рев, от който колата се разтресе, пътят отдолу се разлюля, а дърветата се огънаха назад. Чу се оглушителен тътен като от гръмотевица, последван от още няколко един след друг. Цялата земя сякаш се тресеше и бучеше.
Погледнах през страничния прозорец и се вцепених. Дърветата падаха като сламки, завличайки с дебелите си, преплетени корени огромни буци земя. Въздухът натежа от мириса на влажна пръст.
Боже мой! Деймън изкореняваше дървета.
Огромен ствол се стовари върху гърба на един от арумианците и го запрати на няколко метра по-нататък по пътя. Навсякъде летяха дървета. Някои от тях паднаха на пътя и го препречиха, предотвратявайки възможността някой невинен шофьор да стане случаен свидетел на целия този ужас. Пречупени клони хвърчаха във въздуха като стрели. Двамата останали арумианци се превръщаха в сенки, за да ги избягват, и те преминаваха през тях, без да срещнат никаква съпротива.
Земята под колата се тресеше. Банкетът по протежение на пътя се напука като стъкло и наоколо полетяха огромни късове асфалт, които се възпламениха във въздуха и се изстреляха право към арумианците.
Мили боже! Сериозно щях да се замисля, преди следващия път да дръзна да се заяждам с Деймън.
Арумианците умело избягваха дърветата и парчетата асфалт и мятаха в отговор нещо, което приличаше на нефт. Асфалтът на пътя пушеше там, където се стоварваха мазните, безформени топки. Наоколо замириса на горещ катран.
В този момент Деймън се превърна в ослепителна бяла светлина, в същество от друг свят, красиво и едновременно с това плашещо. В края на дългите му ръце светлината изведнъж стана по-ярка и по-наситена, доби кълбовидна форма, пулсираща от енергия, а после се откъсна и се стрелна като мълния. По пътя попадаха искри. Електрическите кабели отгоре се скъсаха с пукот и се взривиха. Арумианците приеха истинския си образ, но сенките им не можеха да се скрият от светлината на Деймън. Виждах ги как продължават да настъпват към него. Единият свърна встрани и нападна.