Деймън събра дланите си с трясък и от ударната вълна, която последва, всичко наоколо се разтресе. От тялото му изригна светлина и полетя към приближаващия се арумианец, запращайки го на топка във въздуха. Докато летеше, той за миг придоби човешки образ. Тъмните очила се пръснаха на парчета, които започнаха да се реят наоколо като във вакуум. Деймън отново плесна с ръце и арумианецът се взриви сред дъжд от искри, които обсипаха небето като хиляди ярки звезди.
Деймън махна с ръка и другият арумианец отхвръкна няколко метра назад, преметна се няколко пъти във въздуха, но се приземи на крака.
„Бягай!“, дочух глас в главата си. „Бягай веднага, Кити. Не поглеждай назад. Бягай!“
Отворих вратата и се изстрелях от колата, но се спънах, паднах на колене и се претърколих в канавката. Ревът на арумианците зад мен моментално ме изправи на крака и хукнах с всички сили. Когато стигнах до първото неизкоренено дърво, изведнъж спрях. Инстинктът ми казваше да продължа да бягам, да изпълнявам каквото ми казваше Деймън, без да мисля, но сърце не ми даваше да го оставя.
Кръвта бясно пулсираше в главата ми, гърлото ми така се беше свило, че не можех да дишам, умирах от страх, но се обърнах. Двамата останали арумианци го нападаха от двете страни, превръщайки се ту в сенки, ту във високи, внушителни фигури.
Топки гъст черен нефт летяха покрай него, почти докосвайки светлинния ореол, който го ограждаше. Една от тях попадна върху дърво от отсрещната страна на пътя и го разцепи на две.
Деймън отвръщаше на удара, хвърляйки огнени кълба от светлина по тях — светкавично бързи и смъртоносни. Те свистяха във въздуха и избухваха в пелена от пламъци, които угасваха със съскане, когато не достигаха целта си. Арумианците бяха по-бавни от Деймън, но успяваха да избегнат всеки негов удар. След може би трийсет огнени кълба ослепително бялата му фигура започна да се забавя, а времето между всяка атака взе да става по-дълго и по-дълго. Изтощаваше се. Нямаше да издържи.
Обзе ме ужас, като видях как го дебнат, как се приближават към него все повече и повече и черните им сенки вече почти обгръщат неговата светлина. Кълбо от яркочервени пламъци се оформи от тялото му и се изстреля към нападателите, но пропусна целта си и се търколи през пътя, свистейки без никаква полза.
Единият от арумианциге прие истинския си образ и така се сля с мрака, че вече не се виждаше, а другият продължаваше да мята мазни черни топки по Деймън, без да спира нито за миг. За да избегне ударите, той непрекъснато изчезваше и се появяваше няколко метра по-встрани. Движеше се толкова бързо, та имах чувството, че всичко се разиграваше под светлината на стробоскоп.
Съсредоточен в арумианеца, който го атакуваше. Деймън не забеляза, че другият го напада в гръб. Ръце от черни сенки обхванаха това, което би трябвало да е главата му, и го свалиха на колене край пътя. Извиках, но ехидният смях на арумианеца удави гласа ми.
— Готов ли си да се молиш? — просъска той, приемайки човешки образ. — Хайде, достави ми това удоволствие. Толкова ще се радвам да чуя думата „милост“ да се процежда от устните ти, докато отнемам и последните ти сили.
Деймън не отговори, но светлината му запращя и стана още по-ярка.
— Ще се инатиш докрай, а? Твоя работа — каза арумианецът и пристъпи напред. — Барук, време е — извика той на брат си.
Барук дойде, хвана Деймън и го изправи на крака.
— Давай, Сарифет!
Част от мозъка ми сякаш спря да работи. Движех се, без да мисля. Тичах с всички сили към онова, от което Деймън ми беше наредил да бягам далеч. Обсидианът започна да пари в ръката ми. Земята под мен гореше, сякаш беше покрита с живи въглени. Токът на едната ми обувка се закачи в нещо и се счупи, но продължих да тичам.
Не бях смела. Бях безразсъдна.
Сарифет се преобрази в сянка и заби черния си юмрук в гърдите на Деймън, точно в средата. Викът, който последва, ме разтърси, превръщайки страха ми в гняв и отчаяние. Светлината на Деймън блесна, ослепителна и невероятно концентрирана. Земята зловещо се разтресе.
Вече бях на няколко стъпки зад Сарифет. Стиснах обсидиана, засилих се и го забих в гърба му с цялата мощ, на която бях способна. Очаквах да срещна някаква съпротива, някакво съприкосновение с плът, с кости, но обсидианът премина през черната сянка като през празно пространство и аз се строполих на колене.