Сарифет подскочи, освободи ръката си от светлината на Деймън, която го обгръщаше, и рязко се обърна. Протегна черните си ръце към мен. Отстъпих назад, спънах се и паднах по гръб. Обсидианът пулсираше с бледа светлина в ръката ми.
И изведнъж Сарифет спря. Сянката му се раздроби на парчета, които увиснаха във въздуха, а после литнаха в небето, засенчвайки звездите. В един миг се бе надвесил застрашително над мен, в следващия изчезна като дим.
Барук пусна Деймън и отстъпи крачка назад. Черните му очертания приеха човешки образ само за секунда, но успях да видя ужасеното му изражение и погледа му, вперен в пулсиращия обсидиан в ръката ми. После очите му срещнаха моите. Бяха злокобни и вещаеха отмъщение, каквото дори не можех да си представя. Миг по-късно той се превърна в сянка, погълнала мрака в себе си, пресече пътя като ранена змия и изчезна в нощта.
Хукнах като обезумяла през изпочупени клони и изоран асфалт, за да стигна до Деймън. Той все още беше в истинския си образ, просто облак от светлина, и не знаех къде да го докосна, нито колко сериозно е наранен.
— Деймън — прошепнах, клякайки на разранените си колене до него. Устните ми, ръцете ми, цялото ми тяло трепереше. — Деймън, моля те, кажи нещо.
Светлината се усили за миг, лъхна ме топлина, но той не помръдна, не издаде нито звук, нито дори шепот, който да чуя в мислите си. Ами ако минеше някой? Как щях да обясня всичко това? Ами ако беше ранен? Ако умираше? В гърлото ми се надигна вопъл.
Телефонът ми! Можех да се обадя на Ди. Тя щеше да знае какво да прави. Трябваше да знае. Понечих да се изправя и усетих ръка на рамото си. Обърнах се и видях Деймън в човешкия му образ. Беше коленичил на земята с наведена глава, но хватката му бе здрава.
— Деймън! Божичко! Добре ли си? — Коленичих до него и сложих ръка на топлото му лице. — Моля те, кажи ми, че си добре! Моля те!
Той бавно вдигна глава и положи длан върху моята.
— Напомни ми — каза той задъхан, — никога да не те нервирам повече. Господи, да не би да тренираш тайно някакво бойно изкуство?
Разсмях се и се разплаках едновременно. После така се хвърлих на врата му, че едва не го проснах по гръб. Зарових лице в шията му, вдъхвайки прекрасния му аромат. Той нямаше друг избор, освен да ме прегърне на свой ред. Обгърна кръста ми, зарови пръсти в къдриците ми, които отдавна не бяха събрани в кок.
— Не ме послуша — прошепна той в ухото ми.
— Аз никога не те слушам — отвърнах, стискайки го още по-силно. После се отдръпнах леко назад и се вгледах в умореното му, но невероятно красиво лице. — Ранен ли си? Мога ли да направя нещо?
— Ти вече направи достатъчно, Кити — отвърна той и ме изправи, заедно със себе си. Пое дълбоко въздух и се огледа наоколо. — Трябва да се махнем оттук, преди някой да е дошъл.
Не ми беше ясно какво щеше да промени отсъствието ни. Наоколо сякаш бе минало торнадо. Но после Деймън отстъпи назад, махна с ръка и дърветата, които бяха препречили пътя, се изтъркаляха като сламки встрани. Действието не му костваше никакво усилие.
— Хайде — каза той.
Докато вървяхме към колата, осъзнах, че още стискам обсидиана в ръката си. За наш късмет, двигателят запали още щом Деймън врътна ключа.
— Добре ли си? Да не би да ти има нещо? — попита той, виждайки, че треперя.
— Добре съм — отвърнах. — Просто… ми дойде малко множко.
Той се изсмя кратко, а после изведнъж удари волана с юмрук.
— Трябваше да се сетя, че ще се появят и други! Те винаги се движат по четирима. Мамка му!
Стиснах обсидиана още по-силно, вперила поглед право напред. Адреналинът спадаше и започвах да осъзнавам какво се бе случило.
— Но те бяха само трима.
— Да, понеже убих първия — отвърна той и извади мобилния си телефон от джоба. — Нещо, с което определено съм ги вбесил.
Заедно бяхме убили още двама. Не ми беше трудно да предположа, че последният ще да е още по-бесен. Напуши ме налудничав, истеричен смях. Трябваше да сложа ръка на устата си, за да не се разсмея.
Деймън се обади на Ди и й нареди да събере тримата Томсън и всички да останат у господин Гарисън, докато не се съмне. За разлика от арумианците, които бяха по-силни през нощта, защото тъмнината ги зареждаше и им помагаше да се движат незабелязано, луксианците бяха в стихията си през деня. Деймън обясни съвсем накратко какво бе станало и Ди явно го попита за мен, защото го чух да й казва, че съм добре.