— Кити, добре ли си наистина? — попита той загрижено, след като приключи разговора.
Кимнах. Бях жива. Той беше жив. Бяхме добре. Но не можех да спра да треперя. Викът на Деймън не спираше да звучи в ушите ми.
Деймън искаше да прекарам нощта у тях. Дори не си направих труда да го питам защо. Беше очевидно. Наоколо обикаляше бесен арумианец и докато не се справеха и с него, у тях щях да съм на по-сигурно място. За втори път тази вечер не възразих. Не се заблуждавах, че иска да остана при него от загриженост или поради някаква друга причина. Просто се налагаше.
Обадих се на мама да й кажа, че ще остана да спя у Ди. Тя се възпротиви, естествено, но в крайна сметка успях да я убедя и си пожелахме лека нощ. После Деймън ме заведе в стаята за гости, в която се бях събудила сутринта, след като разбрах за тях. Струваше ми се, че оттогава са минали векове.
Откакто бяхме влезли в къщата, Деймън не беше обелил и дума. Изглеждаше вглъбен в мислите си, дори дистанциран. Донесе ми долнище на пижама и фланелка, която вероятно беше на Ди, и излезе от стаята. Завлякох се до банята, свалих съсипаната рокля, навих я на топка и я метнах в кошчето. Не исках да я виждам повече.
Горещата вода не можеше да смекчи болката, която изпитвах. Никога през живота си не се бях чувствала така. Всеки мускул по тялото ми ме болеше. Мозъкът ми едва работеше от изтощение. Когато излязох от душа, краката ми сякаш се огъваха. Дори в пълната с гореща пара баня треперех от студ.
Бавно изтрих запотеното огледало и се втрещих от собственото си отражение. Очите ми бяха огромни. Лицето ми — мъртвешки бледо и изопнато. Приличах повече на извънземно от приятелите си.
Изсмях се нервно и се уплаших. Смехът ми прозвуча дрезгав, сподавен и грозен в кънтящата баня.
Барук щеше да се върне. Затова беше толкова умислен Деймън. Знаеше, че арумианецът ще търси отмъщение, и не можеше да направи нищо, за да го спре. Аз пък още по-малко.
— Всичко наред ли е? — попита Деймън през затворената врата.
— Да — отвърнах и прокарах набързо пръсти през мократа си коса, за да я пооправя. — Да — прошепнах отново, сякаш за да убедя самата себе си.
Облякох дрехите, които ми беше дал, и се почувствах уютно в тях. Бяха топли, чисти, пръхкави и миришеха на прах за пране.
Когато излязох от банята, той седеше на края на леглото. Изглеждаше уморен. Беше се преоблякъл в долнище на анцуг и фланелка и приличаше на момченце.
— Добре ли си? — попитах.
Той кимна.
— Когато използваме силите си, губим… енергията си, част от себе си. Нужно е време, за да се възстановим. Щом изгрее слънцето, ще се оправя. — Той замълча за миг и ме погледна в очите. — Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това.
Стоях пред него и се опитвах да възприема думите му. Не беше в характера му да се извинява и да съжалява. А после той съвсем ме втрещи.
— Не ти благодарих — каза, без да откъсне поглед от мен. — Трябваше да избягаш, Кити. Те щяха да те… убият, без да им мигне окото. Но ти се върна и ми спаси живота. Благодаря ти.
Понечих да му кажа нещо, но не смеех да го изрека и просто стоях и го гледах безмълвно.
— Ще останеш ли с мен тази нощ? — престраших се накрая. — Не те свалям. Просто… Ако не искаш, не е проблем, но…
— Знам — отвърна той и стана от леглото. — Само да проверя още веднъж къщата и веднага се връщам.
Легнах в леглото, придърпах завивките до брадичката си и вперих поглед в тавана. После стиснах клепачи и започнах да броя наум, докато чух стъпките му. Когато отново отворих очи, той стоеше на вратата и ме гледаше.
Дръпнах се в единия край на леглото, за да му оставя достатъчно място. Изведнъж ми мина странна мисъл. Бил ли е някога в едно легло със земно момиче? Беше толкова абсурдно да се питам такива глупости. Не им беше забранено да имат връзка със земни хора. Просто не би имало голям смисъл. Пък и след всичко, което се бе случило тази нощ, точно за това ли намерих да мисля?
Деймън заключи вратата, провери големите френски прозорци и бавно легна в другия край на леглото, скръствайки ръце на гърдите си. Лежахме в тишина един до друг и гледахме в тавана. А сърцето ми биеше като лудо. Дали заради всичко, което бяхме преживели, или защото Деймън бе до мен, жив, от плът и кръв, но сетивата ми работеха на пълни обороти. Усещах бавното му, равномерно дишане, топлината, която излъчваше тялото му, и собствената си потребност да потъна в тази топлина.