Чувствах се ужасно неловко. Прокарах пръсти по ръба на завивката, а после, без да искам, го погледнах. Деймън се обърна и на лицето му се появи лека усмивка.
— Това е… толкова странно — изсмях се нервно.
Усмивката му стана по-широка и кожата около очите му се набръчка.
— Наистина.
Разсмях се с пълно гърло. Не беше уместно да се смея след всичко, което се бе случило, но не можах да се сдържа. А веднъж започнала, не можех да се спра. Бях се отървала на косъм от потенциален изнасилван и от орда настървени извънземни, жадни за смърт. Как да не откачи човек?
Деймън също се разсмя. Кискахме се така, докато ми потекоха сълзи. Когато гръмкият му смях утихна, той се пресегна и избърса сълзите ми с пръст. Застинах, вперила поглед в него. Отдръпна ръка, но задържа поглед на лицето ми.
— Това, което направи тази вечер… беше невероятно — каза той.
През тялото ми премина сладка тръпка.
— Смаях те, нали? Сигурен ли си, че не си ранен?
Деймън се усмихна и отвърна:
— Нищо ми няма. Благодарение на теб.
После се обърна, угаси нощната лампа до леглото и отново се намести на възглавницата.
— Светя ли? — попитах в тъмното, опитвайки се да поддържам разговора.
— Като коледна елха.
— Не само звездата, така ли?
Леглото се разклати леко и той докосна ръката ми.
— Не. Много ярко светиш. Все едно гледам слънцето.
Това ми се виждаше съвсем налудничаво. Вдигнах ръката си да я огледам, но едва съзирах очертанията й в тъмнината.
— Значи няма да можеш да заспиш.
— Всъщност това ме успокоява. Напомня ми за моите хора.
Обърнах глава да го погледна. Той лежеше на една страна и ме наблюдаваше. В слабините ми запърхаха пеперуди.
— Не ми беше казал за това с обсидиана.
— Мислех, че не е необходимо. Или по-скоро се надявах, че няма да се наложи.
— Вас може ли да нарани?
— Не. И преди да попиташ, нямаме навика да казваме на земни хора какво може да ни убие — отвърна той с равен тон. — Дори онези от службите не знаят къде е слабостта ни. Но обсидианът неутрализира силите на арумианците. Точно както бета-кварцът в Сенекските скали поглъща голяма част от енергията, която излъчваме. При арумианците обаче дори най-малкото съприкосновение с обсидиан е фатално. Заради начина, по който отразява светлината.
— Всички кристали ли са опасни за тях?
— Не, само този вид. Не знам точно защо. Матю се опита да ми обясни веднъж, но, честно казано, не си направих труда да запомня. За мен важното е, че ги убива. Винаги носим обсидиан със себе си, където и да ходим. Ди го носи в чантата си.
— Не мога да повярвам, че убих някого — казах, потресена.
— Не си убила някого. Убила си зъл и безпощаден извънземен, който би те унищожил, без да му мигне окото. Който със сигурност щеше да убие мен — добави той, прокарвайки длан по гърдите си. — Спаси ми живота, Кити.
Това, че онзи е бил зъл, не ме накара да се почувствам по-добре.
— Постъпи като Снежната птица — каза Деймън след малко.
Очите му бяха затворени. Изглеждаше в пълен покой. Може би за първи път го виждах толкова… открит.
— Как така?
На устните му се появи лека усмивка.
— Можеше да ме оставиш и да избягаш, както ти казах. Но ти се върна и ме спаси. Не беше длъжна да го правиш.
— Не можех да те оставя — отвърнах и отместих поглед от лицето му. — Нямаше да е правилно. И никога нямаше да си го простя.
— Знам, Кити. Опитай се да поспиш малко.
Бях уморена, изтощена, но се чувствах като дете, което не смее да затвори очи от страх, че Торбалан дебне зад вратата.
— Ами ако онзи се върне? — попитах и изведнъж ме обзе друг страх. — Ди е с господин Гарисън. Той знае, че съм била с теб, когато те нападнаха. Ами ако ме предаде? Ако онези от службите…
— Шшт… — прошепна Деймън и намери ръката ми. Допирът беше лек, но го усетих чак до върха на стъпалата си. — Няма да се върне. Не и тази нощ. А Матю няма да те предаде. Няма да му позволя.
— Но…
— Кити, няма да му позволя. Обещавам ти. Успокой се. Няма да допусна да ти се случи нещо.
Пеперудите запърхаха отново, но този път бяха цял рояк. Опитах се да потисна усещането. Извънземни или не, с Деймън бяхме… ами… като магнити, които се отблъскват. Не беше възможно да изпитвам към него нищо друго, освен раздразнение, но тия проклети пеперуди не спираха.