Нашият бранш. Странен израз. Едуард беше убиец, аз не бях. Но някак си бяхме в един и същи бизнес. Не можех точно да го обясня, но си е така. Едуард ме дари с неговата си усмивка, усмивката ме правеше нервна и подозрителна. Обикновено означаваше че той няма предвид да ме нарани и просто дърпаше веригата ми. Разбираше, той знаеше, че аз знам както обикновено значеше усмивката, така че той може да има предвид да ме подхлъзне с чувството за сигурност. Или може да значи че просто така изглежда. Мислех прекалено много и това е лошо по собствен си начин. Едуард беше прав, бях най-добра, когато се захвана за работата и оставя останалите неща назад. Не е рецепта за добър живот, но е добра за един стрелец.
— Имаме примирие — казах.
Той кимна.
— Казах, че имаме.
— Караш ме да се чувствам нервна.
Усмивката му се разшири.
— Радвам се да чуя, че още се страхуваш от мен. Започнах да се притеснявам.
— Деня в който спреш да се страхуваш от чудовищата е деня в който ще те убият.
— И аз съм чудовище? — Той го постави като въпрос.
— Знаеш какво точно си, Едуард.
Учите му се присвиха.
— Каза ми Едуард пред Дона. Тя не каза нищо, но трябва да бъдеш по-внимателна.
Кимнах.
— Съжалявам и аз го хванах. Ще опитам, но аз не съм и на половина толкова добър лъжец колкото теб. Освен това, Тед е съкратено от Едуард.
— Не и ако пълното име в шофьорската ми книжка е Теодор.
— Сега, ако мога да ти викам Теди, може би ще го запомня.
— Теди е добре — каза той, гласа му напълно непроменен.
— Ти си много труден мъж за дразнене Ед… Тед.
— Имената не означават нищо, Анита. Те са прекалено лесни за променяне.
— Едуард истинското ти име ли е?
— Сега е.
Поклатих глава.
— Наистина би ми харесало да разбера.
— Защо? — той ме погледна зад тъмните си очила и тежестта на погледа му гореше през стъклото. Въпроса не беше напразен. Разбира се, Едуард често пита въпроси чиито отговори не иска да знае.
— Защото те познавам от пет години и дори не знам дали първото ти име е истинско.
— Достатъчно истинско е — отвърна той.
— Дразни ме да не знам.
— Защо?
Свих ръмена и отпуснах ръката си далеч от пистолета, защото не беше нужно, не точно сега, не днес. Но дори и да го направех, знаех че ще има друг ден и за първи път наистина не бях сигурна кой от двама ни ще види края от малката ми визитка. Това ме направи тъжна и ядосана.
— Може би просто искам да знам какво име да сложа на надгробният камък — казах
Той се засмя.
— Увереността е добра черта. Прекалената увереност не е. — Смехът повяхна и остави лицето му, около очилата, студено и нечетливо. Не ми трябваше да виждам очите му за да знам че те бяха студени и дистанцирани като зимното небе.
Бутнах се от колата, ръцете ми празни от двете ми страни.
— Виж, Едуард, Тед, Както по дяволите се наричаш, не ми харесва да бъда поканена тук, да го играя стръв за чудовища, да открия това че се срещаш с майката на годината. Това ме подхлъзна и аз не харесвам и това. Имаме примирие докато случаят е решен, тогава какво?
— Тогава ще видим — каза той.
— Не можеш ли просто да се съгласиш да прекъснеш годежа с Дона?
— Не — гласът му бе лек, внимателен.
— Защо не?
— Нуждая се да й дам достатъчно добра причина за да скъсан сърцето и децата. Запомни, аз прекарах доста време с децата. Как би им изглеждало ако просто изчезна?
— Мисля че сина й не би имал нищо напротив, Питър, така беше нали— Мисля че ще му хареса ако Тед изчезне.
Едуард обърна глава на една страна.
— Да Питър би го харесам, но Бека— Бил съм част от живота й от над две години, а тя е още на шест. Дона ми се доверява да я взимам след училище. Веднъж в седмицата я карам до уроците й по танци, така че Дона да не трябва да затваря магазина по-рано.. — Гласът и лицето му никога не се промениха докато говореше, сякаш бе просто факт и не означаваше нищо.
Яда стегна раменете ми и тръгна надолу по ръцете ми. дланите ми се стегнаха в юмруци, просто за да направя нещо с тялото си.