— Не той лично-, каза Едуард.
— Знаеш следващия въпрос-, казах аз.
— Знам-, каза той.
— Няма да ми кажеш, нали?
— Не мога да ти кажа, Анита. Едно от условията, за да напусна е, никога да не говоря за това с никого. Ако не го спазя, те ще дойдат за мен.
— Аз не бих казала на никого.
Той поклати глава.
— Не, Анита, повярвай ми. Невежеството е блаженство.
— Това е изключително разочароващо, — Казах аз.
Той се усмихна.
— Знам, и съжалявам.-
— Не, не съжаляваш. Ти обичаш тайните.
— Не и тази— каза той. Имаше нещо в близко до тъга в очите му и за първи път разбрах със сигурност, че там някъде е имало мила, нежна версия на Едуард. Той не е бил роден по този начин. Той е бил направен ,както чудовището Франкенщайн.
— Няма отговор, а?
— Не, — каза той.
Гледахме се един друг, но нито един от нас не изглеждаше нетърпелив.
— Добре-, казах аз.
— Добре, какво? — попита той.
Повдигнах рамене.
— Няма да отговаряш на въпроси за миналото си, добре. Отговори на още един. Ще се ожениш ли за Дона—.
— Ако кажа да, какво ще правиш?-
Въздъхнах.
— Бях готова да те убия, за да те държа далеч от тях, когато дойдох тук. Но какво е любовта, Едуард— Ти си готов да се откажеш от живота си за децата. Ще направиш същото и за Дона. Тя е убедена, че ти си мечтания мъж. Това е добро дело. Бека и е казала това, което си направил, какво сме направили. Питър го подкрепи. Така че по някъкъв начин, и тримата знаят какъв си, кой си. Дона е спокойна с него. — Спрях да говоря.
— Имаше ли отговор на въпроса ми там някъде?
— Аз няма да направя нищо, Едуард. Ти си готов да умраш за тях. Ако това не е любов, то това е толкова близо, че не мога да видя разликата. — Той кимна с глава.
— Хубаво е, че имам твоята благословия.-
— Нямаш я — казах аз.
— Но не мога да хвърлям камъни по твоя личен живот. Така че прави каквото си искаш. -
— Добре — каза той.
— Питър не е казал на Дона какво се е случило с него. Той ще има нужда от терапия.
— Защо ти не си и казала?
— Това не е моя тайна. Освен това, ти си неговият кандидат-баща, а ти знаеш. Вярвам, че ще направиш каквото трябва, Едуард. Ако той не иска Дона да знае, ще намериш заобиколен начин.
— Третираш ме като негов баща — каза Едуард.
— Колко видя от това което Питър направи на Аманда?
— Достатъчно-, каза Едуард.
— Той изпразни пълнителя в нея, Едуард. Той направи лицето и на спагети.
Изразът на лицето му… — Поклатих главата си. — Той е повече твой син отколкото на Дона и е било така откакто е убил убиеца на баща си, когато е бил на осем. -
— Мислиш ли, че той е като мен?-
— Като на нас-, казах аз, — като нас. Аз не знам дали можеш да възстановиш някой, който е пречупен толко рано. Аз не съм психиатър. Изцелението на хора не е моя работа.
— Не е и моя, — каза той.
— Никога не съм мислила, че ти липсват парчета от теб, от които си се отказал, за да бъдеш който и какъвто си, но когато те видях с Дона, Бека и Питър, видях съжаление в теб. Чудиш се какъв би бил живота, ако не беше срещнал Ван Клиф, или който по дяволите, е бил първият.
Той ме погледна със студени очи
— Отне ми дълго време да се разбере това, което видях в Дона. Откъде знаеше ти.
Аз вдигнах рамене.
— Може би, същото нещо мислех, че видях в Рамирез.
— Не е твърде късно за теб, Анита.-
— Твърде късно е за мен да имам бяла ограда, Едуард. Може би мога да измисля нещо, но не и това. Твърде късно е за това.
— Мислиш, че ще се проваля с Дона — каза той.
Аз поклатих глава.
— Аз не знам. Аз просто знам, че няма да проработи за мен. Аз не съм актьор като теб. Всеки, с който съм трябва да знае коя съм аз, всичко или няма да проработи. -
— Знаеш ли, с кое чудовище ще се установиш?-
— Не, но знам, че не мога да се крия от тях. Криенето от тях е като да се крия от това, което съм. Аз няма да го правя повече. -
— Мислиш ли, че бягам от себе си, като съм с Дона-.
— Не, аз мисля, че ти винаги си приемал чудовищната част от теб. Ти откри за първи път, че не всичко в теб е мъртво, както ти се искаше да бъде. Дона достигна тази част от теб, която не знаеше че е останала. -
— Да, — каза той. — И какво Ричард и Жан-Клод представят за теб?
— Не знам, но е време да разбера.-
Той се усмихна, но не беше щастлива усмивка. — На добър час.
— На теб също — казах аз.
— Ще се нуждаем — каза той.
Бих искала да споря, но той беше прав.