Едуард също се беше изправил.
— Не, не говорехме за случая — каза той.
Бернардо гледаше от единият към другият и усмивката играеше на устните му. Но очите му не съвпадаха. Той не харесваше сериозния въздух, ако не е за случая, и той не знае за какво е. Аз щях да попитам. Едуард нямаше да ми каже, но все пак щях да попитам. Понякога е хубаво да си момиче.
— Каза че имаш досиета от случаите в Санта Фе — казах.
Едуард кимна.
— Ще ги донеса в трапезарията. Бернардо покажи й пътя.
— Удоволствието е мое — каза той.
Едуард каза:
— Да третираш Анита като момиче би било грешка, Бернардо. Би ме ядосало да трябва да те заменям сега. — С това, Едуард излезе през далечната дясната врата. Нощен въздух и шум на насекоми се плъзна през вратата преди той да я затвори.
Бернардо ме погледна, клатейки глава.
— Никога не съм чувал Едуард да говори за някоя жена по начина, по който говори за теб.
Повдигнах вежди.
— Какво имаш предвид?
— Опасна. Той говори за теб сякаш си опасна. — Интелекта се показа в кафявите му очи, интелект, който беше скрит зад хубавата гледка и омайваща усмивка. Интелект, който не се показа с истинското му лице. За първи път си помислих, че би било грешка да го подценявам. Той беше повече от просто пистолет, с който да стреляш. Колко още имаше да се види?
— Какво, очаква се да кажа, че съм опасна?
— Опасна ли си? — попита той, все още изучавайки ме с интензивно изражение.
Усмихнах му се.
— Е, ти ще вървиш отпред в коридора.
Той килна главата си на една страна.
— Защо да не вървим заедно, един до друг?
— Защото коридора е прекалено тесен или греша?
— Не грешиш, но наистина ли мислиш, че ще те застрелям в гъба? — той разтвори широко ръце и се завъртя в бавен кръг. — Изглеждам ли въоръжен? — Той се усмихваше чаровно, когато отново бе с лице към мен.
— Докато не прокарам дланите си през гъстата ти коса и надолу по панталоните ти. Няма да знам дали не си въоръжен.
Усмивката увехна съвсем малко.
— Повечето хора нямаше да помислят за косата. — Което означаваше, че той имаше нещо скрито. Ако наистина беше невъоръжен, той ме дразнеше и ми предлагаше шанс да го претърся.
— Трябва да е нож. Косата не е достатъчно гъста, за да скрие пистолет, дори и деринджър — казах.
Той се протегна зад главата си и извади малък нож, който беше скрил в косата си. той го държеше и започна да си играе с него, като го завърташе през дългите си стройни пръсти.
— Това етнически стереотип ли е или си добър с ножовете? — попитах.
Той се засмя, но не сякаш му е смешно. Той превъртя острието още веднъж през пръстите си, което ме накара да се стегна. Все още седях зад дивна, но знаех, че ако той наистина е добър, никога нямаше да мога да се покрия или да извадя пистолета си навреме. Той просто беше прекалено близо.
— Мога да си отрежа косата и да си сложа костюм, но все още ще съм индианец за повечето хора. Ако не можеш да го промениш, по-добре го приеми. — той върна ножа в косата си, правейки го да изглежда лесно. На мен щеше да ми е нужно огледало и дори тогава вероятно щях да отрежа половината от косата си.
— Опитал се да играеш корпоративен американец? — попитах.
— Да — каза той
— Така че сега не правиш корпоративни неща.
— Все още играя корпоративен американец. Защитавам костюмари, които искат наперени мускули. Нещо екзотично, с което да впечатлят приятелите си с това, колко важни и големи са.
— Правиш ли номера с ножа по заповед?
Той повдигна рамене.
— Понякога.
— Надявам се да плащат добре — казах.
Той се усмихна.
— Или плащат добре, или не го правя. Може да съм техният личен индианец, но съм богат личен индианец. Ако си толкова добра, колкото Едуард мисли че си, ти би била по-добър бодигард от мен.
— Защо?
— Защото болшинството искат охранителите им да не се набиват на очи. Те не искат да си наперен или екзотичен. Ти си красива, но повече съседска красота, нищо прекалено красиво.
Бях съгласна с него, но казах.
— О, това ще ти спечели много точки.
— Ти ми каза, че нямам шанс, така че защо трябва да се притеснявам да лъжа?
Трябваше да се усмихна.
— Забележката приета.
— Ти може да си малко тъмна по краищата, но все още можеш да минеш за бяла — каза Бернардо.
— Аз не минавам, Бернардо, аз съм, просто майка ми е мексиканка.
— Ти си взела кожата на баща си?
Кимнах.
— Да, какво от това.
— Никой не ти навира това в лицето, нали?
Помислих за това. Мащехата ми бързаше да каже на непознатите, че не съм нейна. Не, не бях осиновена. Аз бях нейната доведена дъщеря. Аз и Пепеляшка. Един настина груб беше попитал: „Каква е била майка й?”