Джудит винаги отговаряше бързо: „майка й беше мексиканка.” Въпреки че по-късно стана испано-американка. Никой не можеше да обвини Джудит, че не е политически коректна с различните раси. майка ми беше умряла много преди хората да започнат да се притесняват за политическата коректност. Ако някой я питаше тя казваше гордо: „Мексиканка”. Беше достатъчно добро за майка ми, беше достатъчно добро и за мен.
Този спомен нямаше да го споделя. Никога не го споделих и с баща си. нямаше да започна с непознати. Избрах друг спомен, който не болеше толкова.
— Бях сгодена веднъж, докато майка му не откри, че майка ми е мексиканка. Той беше рус и със сини очи. майка му не харесваше идеята да затъмня семейното й дърво. — Това беше кратък и неемоционален начин да разкажеш нещо много болезнено. Той беше първата ми любов. Мислех, че е всичко за мен, но аз не бях всичко за него. Не се бях оставила да падна толкова напълно в ръцете на някого, преди и от тогава. Жан Клод и Ричард все още плащаха сметката за тази първа любов.
— Мислиш ли за себе си като за бяла?
Кимнах.
— Да. Сега ме попитай дали мисля, че съм достатъчно бяла?
Бернардо ме погледна.
— Достатъчно бяла ли си?
— Не според някой хора.
— Като кой?
— Като никой, който е твоя работа.
Той разпери ръце.
— Съжалявам, нямах предвид да ти стъпвам на пръстите.
— Да, искаше го — казах.
— Мислиш така?
— Да — казах. — Мисля, че ревнуваш.
— От какво?
— От това, че аз мога да мина, а ти не.
Той отвори уста и емоциите преминаха по лицето му като вода: гняв, хумор, отричане. Накрая остави усмивката, но не беше щастлива усмивка.
— Ти наистина си кучка, нали?
Кимнах.
— Не ми дърпай каишката и аз няма да дърпам твоята.
— Сделка — каза той. Усмивката му се разшири.
— Сега, позволи ми да ескортирам белия ти задник до трапезарията.
Поклатих глава.
— Води, висок, тъмен, докато мога да гледам задника, ти докато вървим по коридора.
— Само ако ми обещаеш да ми кажеш колко си харесала гледката.
Очите ми се разшириха.
— Имаш предвид да ти оценя задника ?
Той кимна и усмивката изглеждаше щастлива сега.
— Егото ти ли е толкова голямо или просто се опитваш да ме притесниш?
— Познай.
— И двете — казах.
Усмивката се превърна в ухилване.
— Ти си толкова умна, колкото изглеждаш.
— Просто се движи, Ромео. Едуард не обича да чака.
— Дяволски права си.
Тръгнахме по късия коридор, той водеше, а аз следвах. Той сложи допълнителна сила в походката си и да, гледах шоуто. Наречи го предчувствие, но се обзалагах, че Бернардо щеше наистина да ми поиска оценка, вероятно пред още някой. Защо когато имаш нещо, на което можеш сигурно да заложиш, никога не се намира някой, който да ти приеме парите?
19
В трапезарията имаше още тъмно сияние, още бели стени. Ако столовете са някаква улика, то масата би трябвала да е черна със сребърно. Но масата беше скрита под покривка, която изглеждаше като друг Navajo пръстен… въпреки че този беше цветен, тъмни червени райета преминаваха през бяло и черно. Имаше дори черен метален свещник с червени свещи по средата на масата. Беше приятно да видя някакъв цвят, който не е добавен от Дона. Ще ми отнеме години да откажа Жан Клод от неговия навик с черно — бяла декорация. Тъй като бях просто приятел на Едуард и нищо повече, не беше моя работа как той декорира.
Имаше огнище, почти идентично с това в хола, с изключение на парчетата черно дърво, което бе поставено на бялата мазилка. Бих го нарекла рамка за камина, но не беше точно това. Истинските рамки са декорирани с повече червени свещи с различна форма и големина, някой стоят във оригиналните си поставки, някой в метални свещници. Нямаше прозорци в стаята, просто врата водеща към другата страна. Стените бяха напълно бели и напълно празни. Някак си липсата на украса караше стаята да изглежда по клаустрофобична, отколкото по-малко.
Мъж се появи на далечната врата. Той трябваше да се наведе, за да не си удари главата в горната част на рамката на вратата. Той беше по-висок от Долф, който беше 2 метра, което означаваше, че е най-високият мъж, който някога съм срещала. Единствените косми по главата му бяха гъсти черни вежди и сянка от брада по брадата и бузите му. Носеше широко долнище от мъжка пижама. Беше черно и изглеждаше като сатен. Беше по чехли, от този вид, които нямат токове и винаги изглеждат опасни. Олаф, кой друг можеше да е, се движеше по чехли сякаш бяха част от собствената му кожа. Веднъж щом мина през вратата, се движеше като добре смазана машина, мускулите работеха под бледата му кожа. Той беше изцяло твърд, сухожилия и мускули. Вървеше около масата към нас, а аз се преместих преди да помисля, оставяйки масата между нас.